Последно издихание на социалистическия символ

Последният титан от времето на соца издъхна тези дни. Не мирно и тихо, а с гръм и трясък. И арести. Защото хиляди металурзи и служители на комбината се присъединяват към и без това бавно, но сигурно нарастващата армия от безработни в страната.

„Кремиковци! По повеля на своята комунистическа партия и с братската съветска помощ преди три лета тук трудовата ръка на народа положи сред пусто поле основния камък на комбинат, какъвто още не бе строен на българска земя.“
…
„Кремиковският металургичен комбинат е плод на правилната политика на партията и нейния Централен комитет, начело с другаря Тодор Живков, на упорития самоотвержен труд на хиляди строители, превъплатили в още едно славно дело народната вяра в честитите социалистически бъднини на отечеството ни.“
(Извадки от дописка по повод откриването на пет крупни обекта на металургичния комбинат през юли 1963 г. – бел. ред.)
Патетично, грандиозно, гръмко и грандомансконачало на една управленска грешка, породена повече от манията за величие, отколкото от грижа за хляба на народа.
Ето ги резултатите от „плода“ на „правилната“ политика: очакват се около пет хиляди (може повече, може по-малко) безработни; над два милиарда лева дългове; удар по товарните жп превози и грандиозни загуби за БДЖ; удар по пристанищата; почти екологична катастрофа в северната част на Софийското поле заради продължилото близо 46 години замърсяващо производство. Така социалистическото безумие да се построи завод далеч от инфраструктурата на възможно най-неподходящото място породи ефекта на доминото в българската икономика, при това – във време на световна криза.
Заради плановата икономика и държавната намеса до 1989 г., макар и хората (и повечето от самите властници) да осъзнават грубата грешка на управлението да построи комбинат, проблемите и влиянието на кремиковското безумие върху страната като че ли не се усещат толкова. Само че след реформите се дава началото на сагата „Кремиковци“ – още през 1995 година, когато предприятието е включено в правителствения списък за оздравяване. Следва епизод „Приватизационна катастрофа“ през 1999 г., когато правителството на „Сивия кардинал“ Иван Костов взе решение заводът да се приватизира … срещу 1 долар от компанията „Дару металс“ (преименувана на „Финметалс холдинг“ АД). Въпреки това, държавата запазва дял в комбината и харчи милиони, за да покрие дългове към Националната електрическа компания и Булгаргаз. Докато не дойде 2002 г., когато лъснаха сделките с офшорки на собственика. Запорът на имуществото на „Финметалс“ не попречи на GSHL да изкупи копанията и да придобие и родния металургичен завод, където се настани Прамод Митал. Междувременно, съдът осъди „Финметалс“ едва в началото на 2008 г., когато вече недоволството на работниците ескалира и те вече бяха излезли на улицата. Твърде късно. Следва скандалът с украинската „Ворскла Стийл“ на Константин Жеваго, който така и не изпълнява сключения договор за ишлеме и през октомври спря първа доменна пещ. Провалът на преговорите със „Смарт груп“ и, в последстие, с бразилската CSN постави окончателното начало на края. И така, на 15 май 2009 г., петък, доставките на природен газ за „Кремиковци“ бяха прекратени и коксохимическото производство на гиганта „умря“. Доменните и електродъговата пещ пък не са в състояние да издържат хилядите работници и свужители и да плащат сметките на комбината. Не че и докато работеше коксохима това се случи.
От накратко представената одисея става ясно, че държавата продължава да води абсолютно погрешна политика по отношение на комбината и, вместо да вземе решение за неговото преобразуване, пропиля близо 20 години и обрече хиляди хора. Защото, въпреки категоричното становище, че предприятието трябва да спре да работи, то не е само куха сграда, купчина метал и обикаляно от глутница бездомни кучета, обречено, захвърлено в 6-та глуха място, където работят роботи или функциониращи на фотосинтеза организми.
„Кремиковци“ не е и средство за задоволяване на частни интереси, а реален проблем, макар и да не се тълкува като такъв. И проблемът има нужда от решение. Решение, различно от разрухата и повторение съдбата на „Баба Вида“, в останките на чиято сграда в един репортаж показаха забравената баничка на работник от завода, престояла сигурно 10-на години точно там, където е била оставена за първи път. Защото със спирането и на малкото останали производства точно това ще се случи и всички ще „наследим“ поредните останки от индустриалното ни минало.
Така или иначе, този терен съществува, той може да се използва и за друго. Наскоро даже имаше предложение да се използва капацитетът и земята на рудниците на „Кремиковци“, които и без това вече не работят, за да се изгради фотоволтаична централа. Работниците пък, след кратък курс за преквалификация, ще запазят поминъка си, още повече, че настоящите умения и знания на много от тях отговарят на нуждите за евентуално производство на електроенергия от възобновяеми източници. Оттук насетне би могла да започне цялостната рекултивация на района около „Кремиковци“.
„Преобразуването“ на региона рано или късно ще се случи. В новия градоустройствен план е заложено създаването на една многофункционална зона, „паралелен“ град с чисти производства, административен център и строителство на нови жилища. Предстои и изграждане на нова инфраструктура в допълнение към облагородяването – пускане на отсечка от метрото, както и Северната тангента от околовръстния път. Но как точно ще се случи целия процес и кой ще „лапне големия пай“ – не е много ясно. Защото конфликтът на интереси вероятно и тук ще бъде водещ, както се случи с Батко и Братко и източването на фондовете за пътно строителство, също и тези за земеделие.
Дали ще се сбъдне прогнозата на столичния кмет Бойко Борисов и районът около „Кремиковци“ да стане най-желаното място за живеене в София – вероятно да, макар и тази теза също да звучи доста грандомански. Само че кой ще живее там? Кой ще гради новия облик на региона? Какво ще се случи с хората? Има твърде много въпроси, на които се отговаря типично по политически – много приказки без смисъл и нищо работа.
Какво, обаче, предстои за живите хора? Неизвестно. Едва ли в екологично чистия паралелен град ще има място и за тях. Или поне за повечето. А иде пикът на кризата за България, с ръста на безработицата хиляди семейства са обречени на трайна бедност. Управлението като че ли не мисли много за това, антикризисните мерки са пределно недостатъчни, министрите се надпреварват да убеждават народа, че в България криза няма, или ако – има, е нищожна, колко сме стабилни и непоклатими. Празни думи срещу явни доказателства.
Идат и избори, обаче. Затова нищо чудно в близките седмици и месеци да се роди и оздравителен план. Или някоя партия (коалиция) да излезе с предизборен такъв. Какво ще се оздравява – това е друг въпрос. Защото във време на срив на пазара на суровини и метали инвеститор за „Кремиковци“ е по-вероятно да се намери на куково лято, а продължителното спиране на производството вероятно ще превърне връщането към живот на комбината по-скоро в илюзия.
Със спирането на производството одисеята „Кремиковци“ в никакъв случай не е приключила. Очакваме да видим кой вятър ще разсее мъглата, която тъне над правителствените планове за района около комбината. Въпреки, че скоро ще си имаме нов кабинет, основните действащи лица, както се вижда от депутатските листи, явно ще са си почти същите. Или близки до тях. Чакаме да видим и как ще реагира новото управление на икономическите сътресения, за да не се повтори 15 май 2009 г., само че в по-големи мащаби, засягайки около 7 милиона души.

Миглена Иванова, expert.bg