Проф. дфн Калин Янакиев: ЕВРОАТЛАНТИЗМЪТ

Професор дфнКалин Янакиев е български философ, богослов, културолог и политик. Преподавател във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ по средновековна култура, християнска философия, а също и във Философско-исторически факултет наПловдивския университет, както и вНАТФИЗ.

Калин Янакиев е главен редактор на списаниеХристиянство и култура, издавано от фондация Комунитас (Червената къща).

След откриването на Америка, Европа за първи път се изправя пред глобален хоризонт – от затворен континент,средиземноморски-ориентиран „полуостров” на Евразия, приютил „избраното от света” християнско човечество – тя се превръща втрансокеанскисубект. И съвсем естествено динамичен неин център става приатлантическото й крайбрежие. И ето от този именно център – включващ (отначало) Испания, сетне Холандия (след известни колебания между континента и океана), Франция и най-вече Англия – започва да се създава една новаглобалнаЕвропа – Европа на крайбрежнитеанклави, на трансокеанскитеколонии, най-важна измежду които е почти изцяло заселената от Европа Америка: „Новият свят”, или още по-точно – новатаотвъд-атлантическаЕвропа (англо-европейска на север и предимно испано-европейска на юг).

Тази решаваща, съдбовнаатлантическапреориентация на християнска Европа (което и я прави за първи път „глобален” континент), поражда обаче като непредвидено следствие и един особен, вътре-европейски травматизъм, от който Европа на Новото време „боледува” с нарастваща сила от XVI в. практически до средата на ХХ век (т. е. цели четири века). Травматизмът се състои в това, че старият, континентален център на предишната средновековна Европа – римо-германската „Свещена империя”, о която тази Европа се е опирала столетия наред, бързо се превръща в „затворено” пространство, във „вътрешна стая” без прозорци, гледащи навън, в една изтласкана от [глобална] Европа – Европа – провинциализирана, „бивша столица”, начеваща да развива поради това симптоми на хроничнаполитическа „клаустрофобия”. До времето, в което една перспектива за подялба на „Болния човек” на Балканите и довършване на разделянето на Полша с Русия е все още налична, тази клаустрофобия може да бъде сдържана, но тя буквално обзема Германия след поражението й в Първата световна война. Вътре в Европа достига следователно своя апогей острото противопоставяне на един (европейски)атлантизъми един (европейски)континентализъм, който, в лицето на Германия, гръмко прокламира ултимативната си нужда от „жизнено пространство” (Lebensraum).

Много характерна е последователността от стъпките в извоюването на този Lebensraum, така както си го представя „изразителят на германския Geist” Адолф Хитлер. Според него най-първото (но само предварително) условие, което трябва да се изпълни, е ликвидирането на – както той се изразява – геополитическите „недоразумения”, с които атлантическите победители от Първата война – Франция и Великобритания – са ощетили Германия откъм Изток: една отнела част от „изконното” германско пространство Чехословакия, една просто „неможеща да остане да съществува” самостоятелна Полша и, разбира се, „съвършено изкуствено” откъснатата от Германия Австрия. Едва след бързото и успешно осъществяване на това „предварително условие”, ще започне собствено извоюването на необходимия на една нова Германия Lebensraum. То включва, първо – завземането на континента на запад до Атлантика (и „изолирането” от него на Великобритания) – възстановяването т. е. на хегемонията на „германския свят” в Европа чрез разкъсването на атлантическия „обръч”, създаден около него. След това, второ – трябва да се възобнови „натискът на Изток” (Drang nach Osten), насилствено спряната от началото на Новото време „изконна воля” за изпълването на една „германска Европа”, която трябва най-сетне да се осъществи докрай – сиреч евразийските простори на Русия (СССР) да се превърнат в аграрната и суровинна база на „Велика Германия”. И ето: след завършването на този поход на „континентализма” срещу „атлантизма” в Европа – разрушаването на стените около „Райха” и достигането му отвътре-навън, до бреговете на Атлантика на запад и на краищата на Сибир на изток (тук помощта на далекоизточния партньор, Япония, е незаобиколима, защото тя междувременно трябва и да отнеме анклавите на Великобритания в Индийския океан) – възобладалата вече германска „континентална сила”, ще се изправи пред последната си и най-важна задача – глобалния сблъсък с океаничния „обрастък” на британско-френска Европа – Съединените Американски Щати. Така, започвайки отвоюването на необходимия й Lebensraum с Европа, преминавайки през изпълването му до пределите на Евразия „Третият Райх” следва да се превърне „глобален играч”, да осъществи – като епохаленреваншза цялото Ново време – еднаалтернативнаконтинентална глобализация, в противовес на атлантическата, извършена след откриването на Америка от европейските му съперници.

Както е известно, чудовищният геополитически план на нацисткия „фюрер” търпи крах, но този крах, който в началото изглежда като крах на Европа изобщо, по парадоксален начин само съдейства за нейното усилване, показва неотклонимата историческа тенденция към атлантическа глобализация на света. Защото вместо до пълното руиниране на Германия, краят на войната довежда всъщност до изцеляването на нейната столетна „клаустрофобия”, а с това и до радикалното решаване на основния вътрешно-европейски конфликт, който я е задържал толкова време.

Наистина веднага след края на войната нещата изглеждат доста по-безнадеждно. Защото след нея не само Германия, но и цяла Европа е сякаш внезапно и непоправимо притисната, затворена клаустрофобично в средата на един напълно извъневропейски „двуполюсен” свят. Лежейки в развалини, стара Европа е станала изведнъж „малка”, притисната от две страни. Карл Ясперс я сравнява с маргиналното Израилско царство от Стария завет, затиснато между традиционния си могъщ съсед – Египет, и новия, набиращ чудовищна сила звяр – Асирия. От център на една дълговековна глобализация, подир краха на опита на Германия да преобърне атлантическия й поход, Европа се е оказалапериферияна собственото си отвъдокеанско „произведение”. Тя лежи омаломощена между създадения преди това от нея „Нов свят” и навлязлата до самото й сърце евразийска Русия. Да, „атлантическа” (или както я определят Хитлер и Сталин „империалистическа”) Европа е съкрушила опита на нацистка Германия, но в резултат на това центърът на атлантизма й се е оказал вече отвъд нея самата, превърнал е Европа в „новия свят”на американския глобализъм, изправен сега сам и еманципиран срещу придобилата застрашителни размери Азия. Атлантизмът е победил, но победителят е оттатък родилните му територии, попечителства ги оттам, а в добавка към това за първи път от времената на Чингис хан (и изглежда много по-непоправимо) Изтокът е навлязъл и присъства на тях. Точно така изглеждат нещата според „оптиката” на деветнадесети век. Според тази „оптика” Европа действително се е „смалила”. Нека се отбележи дори това, че макар Германия да не е съумяла да отнеме океаничните владения на Великобритания, все пак е симптоматично, че тази последната – дотогавашен лидер на глобална атлантическа Европа, вече няма капацитета да държи своята Великобритания-извън-Великобритания и в следващите две десетилетия постепенно я напуска, прибира се в себе си.

Катастрофичната визия за една завинаги приключила главната си роля на световната сцена Европа обаче (визия, изглеждаща така депресивно-убедителна веднага след катаклизъма), е всъщност – и това е главната ни теза тук – еднаисторическа привидност.

На първо място, следва още веднъж да се обърне внимание на парадокса, че, както казахме, руинирането на Европа е довело до окончателното изцеляване на нейната вековна травма: противопоставянето между атлантизма и континентализма на територията й, противоречието между една родила се след откриването на Америкаокеанична (атлантическа)иглобалноориентирана Европа на западното си крайбрежие и един, останал в „задния й двор” и кипящ именно в тази си затвореност континентален котел на стария романо-германизъм. Преминаването през трагичната точка Втората световна война изпраща безвъзвратно в миналото този архи-новоевропейски конфликт и, както ще покажем по-късно, позволява за първи пътцелиятконтинент да стане „атлантически”. По-нататък: макар да се намира в руини, на Европа е съдено тъкмо изсред тях да види с пределна яснота как породеното от нея в предходната епоха – а именно нейния свят отвъд океана, не е прекъснало в дълбочина нишките на идентичността си с нея. Ясперс се оказва неправ да вижда Америка като Египет или Асирия по отношение на Европа-Израил. Макар и формирани катонова, другаЕвропа отвъд океана Съединените щати на емигриралите религиозни свободолюбци и прозелити на радикалното равенство, не са антипод на Стария континент. Оказва се, че в предходните векове излязлата на океанични хоризонти и така горчиво оплаквана днес Европа все пак е строила своята глобалност с достатъчно дълбоки основи. Оказва се, че макар дълго да са изглеждали като дваотделнисвята: Европа и отвъд-океанската „друга” Европа – Америка – в дълбочината си са все пакединсвят – свят на осъщественото вече дело на предишната Европа. След четири века мондиализация от атлантическите й брегове Европа чисто и просто не е вече „географски” континент – не е континентът на източния бряг на Атлантическия океан, а обхваща поне два огромни къса от световната суша: един „полуостров” на източния бряг на Атлантика плюс един (гигантски) „остров” на западния й бряг и товацялотое евро-атлантическият свят. Създаван в продължение на столетия – от началото на XVI в. – днес, четири века по-късно той вече е създаден, наличен и поради това се оказва, че няма драматичен проблем с това кой от двата му бряга ще му бъде център. В противовес на горчивите мисли на Ясперс скоро започва да става ясно, че след безпрецедентната по своя мащаб вътрешна криза не стара Европа е легнала между две извъневропейски сили, а еднаЕвро-Атлантика, най-сетне достигнала до зряло самоосъзнаване, се е изправила лице в лице срещу червеното чудовище на комунизма, което също има глобални претенции. И поради това въпреки своята изтощена, руинирана в началото източна част тази Евро-Атлантика може да устои и да се надява да победи в противостоянието. Тя не е никак „малка”. Тя е всъщност даже твърде „голяма”: във всеки случай станалият сега главен (защото е с неповредени ресурси) гигантски „остров” на западния й бряг,заедно с„полуострова” на източния й бряг е достоен съперник на болшевишката инвазия. До преди катастрофата на войната може и да е изглеждало, че Северна Америка, макар и създадена от Европаq е „нещо друго” (с което Старият континент е свързан с родствени връзки, но което се е устроило като отделен „дом”, съссвое„домакинство” исвоиотделни „домашни грижи”), но след края на Хитлер и началото на Студената война става ясно, че тази Америка не е друг „свят”, а по-скоро самодруга[та] странав започналия своята история след XVI в. свят наглобалната Европа. И че именно„глобалната Европа”се е изградила в продължение на тези четири века откакто старата, континенталната е потеглила от източния бряг на Атлантика, за да се сживее с океанските простори на целия свят.

В този смисъл именно „глобалната Европа” (илиЕвро-Америка, или исторически произведеният от Европа „Евро-атлантически континент” – можем да го наречем и по трите начина) е големият стратегически победител във Втората световна война. Погледнато в по-крупен исторически мащабq би могло да се каже дори, че Втората световна война епоследнатабитказа утвърждаването на европейския атлантизъм срещу европейския континентализъм на миналото, с чието спечелване първият, четири века след зараждането си на територията на излизащата от Средновековието си Европа,печели и войната. Да не виждаме достатъчно ясно този глобално-исторически резултат от случилото се в средата на 20 в. ни пречи все още само твърде драматичният и твърде близък до нас епизод със Студената война, който всъщност е само едно полувековно стоене на комунистическия мастодонт на „червената линия” на сблъсъка и която линия този последният така и не посмя да премине, като най-накрая, изтощен я напусна. Ако се вгледаме следователно, по-детайлно и по-спокойно в случвалото се след разгрома на Хитлер, ние ще трябва да се съгласим, че summa sumarum, то е тъкмо тазинепрекъснато задълбочаваща се победа, спечелена от европейския атлантизъм през 1945 г.