Раните на България

Не, естествено. Последните дни го доказаха.
 
“Депутатът от СДС Лъчезар Тошев предлага паметникът на Цар Освободител да бъде преместен на друго подходящо място в централната част на столицата” – из новините на Дир.бг
За какво ни е притрябвало да работим усилено или да почиваме спокойно, когато можем да разиграваме несвършващия скеч по вица за българския казан в ада. Или по друг виц – за тримата българи, които са чета с предател. Най-остроумните български вицове по безмилостен начин се съсредоточават върху един от знаковите български недостатъци – неумението да живееш заедно нито със съвременниците си, нито с историята си. Паметниците, за които напоследък се водят яростни дискусии, са само привидният повод за вечната ни и яростна неудовлетвореност и от настоящето, което все не харесваме, и от миналото, което все не преработваме.
Паметник не идва ли от памет?
Изведнъж на Лъчезар Тошев му хрумва идеята да се ползва постаментът от паметника на руския цар Александър ІІ, наричан цар Освободител – разгеле е и демонтиран за реставрация, и на негово място да се тури хан Аспарух, считан за основател на българската държава. Да не преразказвам аргументите – за руско-турската война и имперските интереси. Да не преразказвам и контрааргументите – за свободата подир пет века иго, потисничество, турско робство, османско присъствие или някое друго название, което е в момента политически коректно.
 

Стои си там от над 100 години

Но къде е истината, с която можем да съществуваме разумно и мирно, съвместявайки имперските интереси с освобождението, гордостта със срама, фактите с интерпретациите им? Можем ли да зачеркнем руско-турската война от историята си и да я заменим с основаването на българската държава, или да ги разместим във времето, или да четем еднозначно миналото си – тоест, само събитията, които ни представят в добра светлина, например? Само спечелените битки, а не изгубените войни, да речем? Паметникът си съществува на това място от 1907 година. Издигнат е по инициатива на Върховния поборническо-опълченски комитет с волни пожертвувания. Той е част от облика на столицата и не ни прави нито по-зависими, нито по-независими – освен от самите себе си.
Да се научим да живеем заедно
Това, че мавзолеят бе взривен, а паметникът на Ленин – демонтиран, не ни зареди автоматично с вътрешна свобода, не смени соцманталитетните деформации, не пренаписа историята – само подтикна тези, които честват 9 септември, да го правят още по-фанатично, а ненавиждащите датата на преврата – да я възненавидят дваж по-силно.
Как да се помирим с миналото си, за да ни потръгне настоящето? Като го прочетем с опитомени очи, схванем сложността му и си кажем: “Все пак то е зад гърба ни”. Да, зад гърба ни е, и в буквален, и в преносен смисъл. Като урок и опора. Не можем да го пренесем на друго подходящо място – макар да опитваме на всеки 30-40 години. И тогава най-често едни българи се възправят срещу други българи, съдят се, колят се, бесят се и не им остава време за настояще и градеж в настоящето. Не им остава време да се научат да живеят заедно.

 
Мирела  Иванова; Дойче веле

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *