Реквием за водата?

Хората в Добруджа определено имат проблем с водата – не достига. Разрешението, дадено на печално известната компания „Шеврон“ да прави проучвания  за наличието на шистов газ в региона обаче изправя местните жители пред потенциално далеч по-голяма опасност – подпочвените води да бъдат трайно и фатално замърсени.
Защото при използваната технология за сондиране – т.нар. hydraulic fracturing, превеждано като „хидравличен удар“ или „хидравлично разбиване“, в земята се вкарват около 600 химикала и химични съединения, повечето токсични или канцерогенни.
Да не говорим, че за този процес са необходими и огромни количества вода. С една дума – добруджанци и без това често остават без живителната течност, а сега голяма част от нея ще отива за дупченето на плодородната им земя и което е по-страшно – може леко да се поотрови. Порочен кръг, нали?
Имаше една много силна сцена от филма „Кървав диамант“ . В нея беден старец от Сиера Леоне обсъждаше с героя на Джимон Хонсу хаоса и ужасите, които диамантената треска е донесла на родината им. Дядото завърши разговора с ироничното „Надявам се, че няма да открият и петрол в Африка, защото тогава ще имаме истински проблеми“.
Е, „Шеврон“ откри шистов газ в България. Или поне се надява да го открие. Това е същата тази компания, която е съдена и осъдена в немалко страни по света заради причинените от нея замърсявания. Най-фрапантният и добил най-широка известност случай  е съдебното решение, задължаващо Шеврон да плати общо около 9,5 млрд долара заради нанесените щети на природата и хората в еквадорската част на амазонската джунгла.
Какво обаче накара компанията да се юрне точно сега да търси газ насред Добруджа и Лудогорието? Случаят, разбира се, не е изолиран, нашата страна далеч не е единственото място, където това става, а причините са доста по-дълбоки.
При очертаващите се перспективи за неизбежното изчерпване на световните залежи от нефт и природен газ, енергийната индустрия все повече насочва вниманието си към нетрадиционни източници на енергия като шистовия газ. Световните залежи от тази суровина са огромни.
Проблемът обаче е, че газът се намира в труднодостъпните глинести шистови скали. В последните двайсетина години беше разработена вече споменатата технология за извличането му. Малката подробност е, че тя прави вероятността за безвъзвратно замърсяване на подпочвените води значителна.
И тук не става дума за евентуалните аварии, при които нещата стават наистина трагични, а за рутинно сондиране. В доста страни по света вече ясно осъзнават този факт. Франция например забрани  опасната технология. В България, поне засега, официалните власти гледат много по-благосклонно на нея и пречки за използването й няма.
От разтърсващия филм Gasland, който показва примери за поразиите, причинени от добива на шистов газ в слабо населени райони в Щатите, става ясно, че различни американски медии съобщават за повече от 1 000 случая на замърсяване на подпочвени води в резултат на използваната технология за добив на суровината.  Случайно ли е, че според автора на филма енергийният закон на САЩ, прокаран от Дик Чейни през 2005 г., изключва нефто- и газодобивната промишленост от Закона за безопасната питейна вода, Закона за чист въздух, Закона за чиста вода и още десетина други закони за опазване на околната среда. Намирисва на мълчаливо признание от страна на индустрията, че не може да гарантира безопасността на своята дейност.
След като у нас се вдигна шум за грозящата ни опасност, се чуха успокоителни гласове, че даденото на „Шеврон“ разрешение е само за проучване, а не за добив на шистов газ.  Технологията, използвана при проучването обаче, на практика не се различава от тази, с която се извлича газът. А и от проучването до реалния добив, който заплашва с екологична катастрофа, крачката е само една.
Отравянето на природата е недопустимо навсякъде, но още по-сюрреалното е, че тук говорим за житницата на България. Територията, на която ще се дупчи за шистов газ, е и основният водоизточник за цялата североизточна част от страната, както и за региони в съседна Румъния.
Илф и Петров бяха казали, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Когато „давенето“ се случва във вода, която скоро може да заприлича на нагледно помагало за изучаване на Менделеевата таблица, тази мъдрост май става още по-актуална. Време е да се събудим. Като че ли обаче повече ни вълнуват бурканите със зимнина и дружното надпяване в национален ефир (без да имам против нито едното от двете, напротив), отколкото перспективата земята ни да бъде отровена.
Пък и опасността изглежда някак… далеч – в Добруджа, не е като да забучат сонда на жълтите павета. Затова и на хората, които през последните месеци се събират на протести в София и Североизточна България, гледаме по-скоро като на любопитен щрих в забързаното ни ежедневие (да използвам това клише), отколкото като на реална сила, като на глас на разума, който може да промени нещо.
Да, много от нас ще подпишат петициите в интернет, ще се включат в групата във Фейсбук и дотам. Защото сякаш сме се примирили, че в България решенията, засягащи здравето и бъдещето на нацията, а в крайна сметка и на всеки от нас, се взимат така – набързо, но за сметка на това полускришно. И не подлежат на обществен контрол, а още по-малко на промяна.
Интересно само дали ще станем свидетели на тържествено рязане на лентичка при откриването на първата сонда на „Шеврон“ или тя ще започне да работи тихомълком. Всъщност това няма чак толкова голямо значение. Истински важното е дали хората ще пият шиста, пардон – чиста вода.

Свилен Георгиев, Vesti.bg