Ричард Ран: Разходи без ползи

Неограниченият растеж на правителствените регулации
Ако една спортна лига отвори постоянен офис с няколко юриста, които да напишат нови правила за дадена игра (например баскетбол), какво мислите, че ще се случи след няколко години? Юристите-регулатори ще знаят, че ако спрат да пишат нови правила, независимо дали има нужда от тях или не, ще останат без работа. С времето, регулациите ще растат както по численост, така и по сложност и играчите ще имат проблеми с разбирането на правилата и ще започнат, дори непреднамерено, да се опитват да ги заобикалят. Феновете също ще спрат да разбират всички правила и вероятно ще започнат да губят интерес към играта. Накрая играта ще загине, затрупана от тежестта на всички нови регулации.
Професор Сюзън Дъдли от Центъра за изследване на регулациите към Университета Джордж Вашингтон и Мелинда Уорън от Центъра Вайденбаум в Сейнт Луис наскоро публикуваха годишния си доклад за ‘регулаторния бюджет’ на американското правителство. Акцентът е, че правителственият регулаторен бюджет е около 52 милиарда долара и расте по-бързо от федералния бюджет като цяло, но и като процент от БВП. Ако тази тенденция продължи, САЩ ще се превърнат в един огромен регулатор и, евентуално икономиката ще се задуши от собствените си регулации. Директните правителствени разходи за регулации са малки в сравнение с тези на бизнеса. Икономисти изчисляват, че те са средно около 20 долара за всеки един долар, който правителството харчи или повече от един трилион и грубо около 15% от БВП.
Какво получаваме на тази огромна цена? Единственото нещо, което знаем със сигурност е, че повечето регулации ограничават свободата ни. Нито един отделен човек не може да познава огромния брой закони и правила, на които е подчинен и така правителството (ако реши) може да посочи някого и е почти сигурно, че ще успее да намери закон или регулация, които избраният човек е нарушил. Според Томас Джеферсън американската конституция дава на Конгреса власт единствено, за да наказва „държавна измяна, фалшификация на американската валута и ценни книжа, пиратство и престъпления в открито море, нарушения на закона на нациите и абсолютно никакви други престъпления”. И в същото време федералният криминален кодекс съдържа хиляди страници, правейки невъзможно за гражданите да знаят всички нарушения, за които биха могли да бъдат изпратени в затвора.
Много малко от регулациите преминават през независим анализ на разходите и ползите, затова имаме всяко право да вярваме, че голям процент от тях не отговарят на този стандарт, а да не говорим за стадарт на човешката свобода. Бюджетът на Комисията за ценни книжа се увеличава десет пъти (до повече от един милиард) през последните 25 години, но няма никакво доказателство, че сега сме по-защитени срещу финансови измами. Всъщност, реалността показва точно обратното. Финансовата пирамида Мадоф Понзи е най-голямата финансова измама в историята. И когато информирани хора представиха доказателства срещу нея пред Комисията, тя ги пренебрегна. Сега, същата тази Комисия иска още по-голям бюджет като награда за провала си, а членове на Конгреса искат да й дадат по-големи правомощия. САЩ имат множество закони срещу финансова измама, така че това не е проблемът. Проблемът може би е, в допълнение на некомпетентността на Комисията, че обществото предполага, че Комисията се грижи за него, но впоследствие не следи надлежно за нейните действия. С други думи, съществуването на Комисия за ценни книжа е по-скоро увеличаващ се, а не намаляващ риск.
Голяма част от регулациите се представят в интерес на потребителя, но всъщност те са проектирани така, че да защитават едни конкурент пред друг или още по-лошо, едно правителствено предприятие пред частно. Добър пример за подобен (провален) опит се видя миналата седмица, когато федерален съд отхвърли като противоконституционнен закон, предложен от сенатор Пати Мъри, демократ от Вашингтон, чиято цел е да предотврати малка автобусна компания да се конкурира със силно субсидирания Кинг Каунти Метро Транзит.
Ако растежът на регулаторната държава не се сложи под контрол, ние ще загубим както свободата, така и просперитета си. Ето няколко конструктивни неща, които могат да се направят:
Всички регулации и регулаторни агенции да се задължат да имат ‘дата на залязване’, когато ще спрат да съществуват, освен ако Конгресът не предприеме конкретно действие, за да ги поднови.
Всички, не само някои, регулации да преминават независим анализ на разходите и ползите и да е възможно независими страни да оспорват този анализ пред съда.
Всяка регулация да се задължи да има анекс, който показва конкретния тескт от Конституцията, който дава власт на Конгреса да издаде регулацията.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ във вторник, 15 юни 2010 година. Преводът е с любезното позволение на автора и е на Алина Братанова.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *