САЩ се нуждаят от нов икономически модел

Провалът на Wall Street дискредитира неолибералния модел в днешния свят. Америка и останалите развити демокрации преминаха през дълъг период на деиндустриализация и застой в промишленото производство, довел до криза на заетостта и намаляването на доходите на много американци.

Да започнем от различията между вътрешноикономическите и вътрешнополитически ограничения на властта. Вътрешноикономическите ограничения са свързани с наличието на икономически ресурси в американската държава в съотношение с ресурсите на другите политически сили, с темповете на икономически растеж, а също с бюджетната устойчивост, лежаща в основата на такъв модел на растежа.

Друг въпрос е в каква степен политическата система може да превръща наличните ресурси в ефективна външна политика и политика на сигурност. Последното можем да си представим като някакъв дисконтов процент, прилаган към първия. Този процент може да бъде различен за различните политически образования. В много дискусии на тема американски „упадък“ /или отсъствието на такъв/ не се прави никаква разлика между основополагащата икономическа база и политическия дисконтов процент. Американското общество не се намира в упадък, защото общата ситуация в икономиката днес е достатъчно благоприятна. Но политическата система на страната е изложена на значително загниване.

Днес от всички големи политически играчи в света най-висок дисконтов процент съществува за Европейския съюз. ЕС като цяло е малко по-голям по брой на населението и по обем на БВП, отколкото САЩ. Освен това, той е постигнал определени успехи в превръщането на своята икономическа сила в политически резултати /например, по въпроса за износа в Африка на своята политика по ГМО/. Но като цяло ЕС не разполага със строга йерархична структура за взимане на решения /което е направено преднамерено/, която би могла да делегира пълномощия и ресурси на изпълнителния орган. На ЕС му е трудно да бъде силен играч. Това в най-голяма степен се прояви във външната и отбранителна политика, където неудачите на ЕС в стабилизирането на Балканите през 90-те години, а също и неговата неспособност да попречи на САЩ да нахлуят в Ирак през 2003 г. се признават от всички. Но този дефицит на политическа решителност се разпространява и върху икономическата политика, в рамките на която Европейската централна банка има много по-малки пълномощия и автономия, отколкото Федералният резерв на САЩ.

И обратното китайският дисконтов процент е доста нисък, защото там управлява дисциплинирана Комунистическа партия, която не допуска никакво вътрешно инакомислие. Да, възникват някои въпроси за контрола на партията над Народно-освободителната армия на Китай, но няма сериозни свидетелства, че това е съществен проблем. Основите на китайската икономическа мощ се преувеличават, но тази мощ бързо нараства, превръщайки се стремително в политическо влияние в Източна Азия.

Политическият дисконтов процент за САЩ е традиционно по-висок, отколкото за ЕС, но по-нисък, отколкото за Китай. През последните години той нараства, което означава, че годната за използване сила от Америка е по-ниска от нейния потенциал.

В краткосрочна и средносрочна перспектива съществуват някакви фундаментални икономически ограничения за възможностите на Америка да остане главна господстваща държава в света.

Американската икономика най-накрая се върна към растежа, оседлавайки енергийната революция, случваща се в страната и през 2014 г. темповете на растеж могат да достигнат 3%. Отношението на дълга към брутния вътрешен продукт на САЩ достигна своя връх през 2009 г., възлизайки на 12% /това включва всички дългове – федерални, а също така на местно и щатско ниво/. Но през миналата година то намаля до 6%, а по данни на Бюджетната комисия в Конгреса, през тази година показателят за задлъжнялостта американската държава на ще се понижи до 4%.

В бъдеще предстоят проблеми с реалния дефицит, когато застаряващото население стане още по-голямо, а разходите за здравеопазване нараснат и в началото на следващото десетилетие увеличат недостига на средства в бюджета.

Дългосрочният проблем с дефицита е много сложен и сериозен, но той може да бъде решен за сметка на реформи в областта на правата за получаване на социална помощ, а не чрез съкращаване на жизнено необходими разходи /тук се включва и отбранителния бюджет/. Ако САЩ не успеят да решат проблема с правата за получаване на социални помощи, тогава в отбранителната и външната политика ще се появят сериозни ограничения. Да се свива превантивно отбранителния бюджет, за да се урегулира проблемът с дефицита е глупаво, защото това не е дългосрочно решение.

Политическият дисконтов процент, който превръща икономическата мощ в годна за използване на международната сцена сила, за САЩ се увеличава в резултат на политическата поляризация във Вашингтон. Това до голяма степен е проблем на политическия елит, а не толкова на обществото.

Крайният резултат от политическата поляризация се състои в това, че контролът над външната политика премина от президента към Конгреса – също както по времето на споровете за Виетнам през 70-те години наXXвеки за Централна Америка през 80-те.

В същото време, започвайки от Роналд Рейгън /1981-1989 г./, САЩ най-активно се обявяват както за икономически либерализъм /той много често бива наричан „неолиберализъм/, така и за демокрация в политическата област. Смята се, че тези неща са неразделно свързани, представлявайки изначални цели, оказващи си една на друга взаимна подкрепа за подобряване на общото благосъстояние.

Икономическата част от тази концепция е известна като „Вашингтонския консенсус“ /тип макроикономическа политика, която в края на ХХ век беше препоръчана от ръководството на МВФ и Световната банка за прилагане в страните в икономическа и финансова криза/. Това е серия от мерки за либерализирането на системата за свободна търговия, за приватизация и дерегулиране и общо съкращаване на държавния сектор. Икономическата либерализация по англо-американски, а не по европейски континентален модел е възприета като най-благоприятна за налагането на либералната демокрация в целия свят. На теория либерализацията трябва да доведе до икономически растеж, а той на свой ред да увеличи средната класа, която би се отнасяла критично към авторитарните режими. Икономическата свобода беше смятана за част от пакета с либерални политически права.

Политиката на разпространяване на икономическа либерализация и демокрация даде резултати. Затворените по-рано икономики на бившите комунистически страни от Източна Европа, Китай, Индия, а също така много развиващи се страни се отвориха към глобалната икономика. В периода от 70 години наXXвекдо глобалната криза от 2008 г. обемът на световното производство се увеличи четири пъти – преди всичко в резултат на либерализацията. Макар демокрацията днес да не е установена във всички големи икономики по света, броят на изборните демокрации се увеличи от 35-40 до малко над 100 към днешна дата.

Но този предимно американски подход за интегриране на икономиката и политиката има реални ограничения. И от момента на възникването на първите признаци на азиатската финансова криза през 1997 г. този модел се сблъсква с все повече проблеми. Икономическата либерализация има два много важни недостатъка.

Първият се състои в това, че либерализацията работи много по-добре в реалната икономика, отколкото във финансовия сектор. В края на 90-те години сред икономистите съществуваше почти пълно единодушие по повод на това, че по-свободните и интегрирани в световен мащаб финансови пазари ще създадат по-ефективна система за инвестиране на капиталите, следователно по-силен растеж.

Но излезе, че глобалните финансови пазари невинаги са ефективни; там възникват различен вид балони, водени от ирационално желание за богатство. А цената в крайна сметка се плаща от данъкоплатците. Струващият ни се несъмнен растеж от началото на ХХІ век беше илюзорен и се основаваше на прекалено рисковани банкови операции. Страни, като Мексико, Тайланд и Южна Корея бързо изпаднаха в беда, следвайки американските съвети и отваряйки през 90-те години своите капиталови активи за инвеститорите. Страните, които се отказаха от либерализацията, например, Китай, се защитиха от разрушителното въздействие на волатилния спекулативен капитал. САЩ се натъкнаха на заложен от самите тях мина, когато в края на 90-те години се отказаха от регулаторния режим на закона Глас-Стигъл и отвориха своите врати за наплива на ликвидност от Китай и останалите развиващи се пазари. Всичко това съдейства за началото на финансовата криза през 2008 г. и доведе до най-сериозния икономически спад от времето на Великата депресия.

Вторият недостатък и свързан с разпределението. Както се посочва в статията на Майкъл Спенс, глобализацията и неограничаваният от нищо научно-технически прогрес породиха доста неблагополучни ефекти върху разпределението на благата. Америка и останалите развити демокрации преминаха през дълъг период на деиндустриализация и застой в промишленото производство, породил криза на заетостта и намаляване на доходите на много американци от работническата класа. Междувременно, при високообразованите американци се наблюдава съществено увеличение на доходите, както и при космополитния световен елит.

През 90-те години наXXвеки първото десетилетие на новия век САЩ загубиха значителна част от своята производствена база и веригата за доставки в Китай и други азиатски страни. Отчасти това беше неизбежен резултат от надпреварата на капитала за по-високи печалби, но той можеше и да не приеме толкова крайна форми, както стана в действителност. Стоейки под лозунга за борба с протекционизма, САЩ пасивно наблюдаваха как Китай обезценяваше своята валута и изсмукваше към себе си американските работни места. Икономистите настояваха, че държавата не трябва да смесва политическите цели и съображенията за икономическа ефективност, а в същото време страни като Китай постъпваха по коренно противоположен начин.

Първите фази на този период на либерализация бяха полезни за глобалната демокрация, защото средната класа се разпространи по цял свят. Някога това щеше да предизвика демократизация в Китай. Но този период оказа негативно въздействие върху демокрацията в развития свят и в САЩ. Заедно с растящото признание на факта за неравномерното развитие се появи популистка реакция на отхвърляне на този елит, на който му е изгодна глобализацията. В настоящия момент този популизъм отслабва демокрацията в развития свят. И в крайна сметка неравното разпределение на плодовете от икономическия растеж е способно да отслаби легитимността на демократичната система.

Проблемът се състои в това да се намери друг път за интеграция на икономиката и политиката, в който няма да има място за темпераментния неолиберализъм от 90-те години, и в същото време да няма връщане към популизма и преразпределението, подкопаващи растежа. Към днешна дата никой в САЩ и Европа не е дал ясно описание на това, как трябва да изглежда този модел. Ще се наложи да развенчаем растежа като единствен икономически показател и да повишим значението на заетостта и разпределението на благата. Трябва да определим нова по-обширна роля за държавата, по-конкретно, в сферата на регулиране на финансовите пазари. Трябва да концентрираме вниманието си върху заетостта на средната класа и да помислим над това, как да насочим иновациите в сферите, където се използва ръчния труд.

В международен план изработването на такъв модел ще бъде много важно за поддържането на американското лидерство с „мека сила“. Заради провала наWall Streetнеолибералният модел в нашия свят е дискредитиран, и такива страни като Бразилия и Аржентина се връщат към лошите си навици по в индустриалната политика и субсидирането. САЩ трябва да помислят как да видоизменят неолибералния модел, признавайки своята предишна липса на умереност, но да запазят сърцевината на новия международен ред. Свободната търговия и отмяната на държавното регулиране не трябва да бъдат нашите единствени цели. В действителност установяването на нови стандарти и правила в международния банков сектор са изключително важно изискване, ако желаем да избегнем поредната финансова криза. Но вътрешната стабилност и използването на „мека сила“ в чужбина е невъзможно без други подходи към икономическата политика. /БГНЕС, Франсис Фукуяма, американски социолог, политолог и политически икономист/