Спомени за БДЖ-то

Кремиковци завърши безславно, само защото никой не се сети да му сложи едно Б отпред.
Сега за какво са тези реформи и съкращения в БДЖ? Само да се фалира предприятието и да се приватизира. Ама губело. Голяма работа, държавата ще попълни дупките. Ама Европа не давала. Да си гледа работата Европа. Тя иска нашето БДЖ да фалира, за да си пуснат техните влакове.
Ех, какво щеше да каже дядо Йоцо, ако беше жив?
Още не бях чел безсмъртния разказ на Иван Вазов, но в детската ми душица нещо трепваше, като гледах от перона как се задава пухтящото черно чудовище, което щеше да ни откара до София или до морето. На муцуната му пишеше БДЖ, тогава май имаше и петолъчки отпред.
Радвах се като дядо Йоцо, когато пуснаха първите дизелови локомотиви. Ами като дойде електрификацията?Ами като пуснаха експресите?
Така се случи, че след Десети ноември първият ми успешен бизнес започна в подлеза на пловдивската централна гара. Правехме хороскопи с компютър – два месеца преди с този бизнес да се захване бъдещият  президент Плевнелиев. Впрочем договорът за двата квадрата площ, наети от Гара Пловдив, подготви бъдещият президент Стоянов.Някой път си мисля, що те станаха президенти, а аз още чета хороскопите, надявайки се да разбера кога ще спечеля от тотото. Но това е друга тема.
По това време в подлеза направиха магазинчета и тъй като идваше зима, решихме да приберем компютрите и хората на завет. Оказа се обаче, че магазинчетата ще се дават само на служители на БДЖ. Стори ми се малко странно – хем работиш в държавно предприятие, хем те уреждат с частна дейност.
Намериха му обаче изход. Жените на ЖП-ейците бяха регистрирали фирми на свое име, търгът се проведе тайно и така някои хора се уредиха и с бизнес.
Аз обаче намерих връзки и ме писаха за свой човек.
Съпругите скоро разбраха, че от тях търговки няма да стане, преотдадоха търговската площ под наем на други хора и станаха рентиери.
Първият ми офис пък бе в опразненото ЖП управление. Бяха им построили нова гигантска сграда и старата не им трябваше. Впрочем новата сграда и до ден днешен стои наполовина празна. А в останалата половина било пълно със съпруги-чиновнички. Може би това са само слухове.
Как така се завъртя животът ми, че наех едни складове, които години преди това са били на РСВ-то. РСВ – ако младите не знаят, означава „Ресторанти и спални вагони”. В тях имаше транжорни, някакви килери за опушване ни филета…Представям си колко хора са минавали през ресторантите във влаковете и на гарите, какъв оборот е имало.
Най се радвах на БДЖ-то, по-точно на РСВ-то, през 1978 година. Освен всичко друго, хора на РСВ-то разнасяха из влака разни сладки работи в кошница.
През 1978 година едногодишната ми дъщеря прояде шоколад. Само че  тогава в Пловдив шоколад нямаше. Измислих си командировка до София с единствената цел да купя шоколадче на детенцето.
Оказа се, че даже в София няма шоколад. Даже в гастронома на ЦУМ.
Качих се на влака със самочувствието на немски войник след битката при Сталинград. И изведнъж – чудо. Появи се един чичо с манта, на която пишеше РСВ, и с кошница пълна с шоколад „Кума Лиса”. Макар и скъпички –РСВ продаваше с надценки като в баровете, купих 4-5 шоколадчета.
Влакът беше претъпкан и чичото седна в нашето купе да събере сили.
Седна и не стана, докато не си разказа историята.
Дълги години бил барман в „Глобус” на Слънчев бряг. Трудно било, докато се уредил, дълго време нищо не слагал в джоба, а инвестирал – черпел и давал подкупи на началниците, докато се циментирал. След това изкарал за два апартамента на децата и решил да напусне, докато е време. Сега в РСВ-то бил също добре, само от процента от шоколада изкарвал по 2-3 лева на вагон, но за днес стигало.
Дойде време, когато чичковците с кошниците изчезнаха и се появиха стюардеси с колички – поне в експресите. Ех, колко им се радвахме, чувствахме се европейци.Вагоните с дървени седалки отдавна бяха изчезнали, новите бяха тапицирани, с подлакътници.
Ако имаш късмет местото срещу теб да остане празно, можеше да опънеш крак и да подремнеш, унесен от потракването…
Сега автобусите карат по-бързо, но нито можеш да опънеш крак, нито пък им тракат колелата. Няма как да се приспиш.
Толкова хора пътуваха с влак, че пред касите на гарите се извиваха огромни опашки. Но каква радост пък настъпваше, когато се сещаха да отворят допълнителна каса. По-предвидливите си купуваха предварително билети в ЖП бюрата. Опашки имаше и там – особено през лятото, когато се купувахме билети за морето седмица по-рано.
Революция в обслужването беше въвеждането на запазените места. С тази хитрост БДЖ-то реално вдигна цената с 20 стотинки, а след пускането на експресите – и с повече. Който искаше да икономиса 20 стотинки, трябваше да се тъпче в останалите свободни два-три вагона на опашката. Някои не издържаха на навалицата и се настаняваха на свободните места в запазените вагони. В повечето случаи ги вдигаха, те търсеха нови места и т.н., но някой път се оказваше, че са улучили непродадени места и така излизаха на кяр. Само че трябваше да преживеят разправия с кондукторите. И всичко това за едни 20 стотинки. Които в онези време си бяха пари.
От време навреме увеличаваха цените на билетите и тогава ни обземаше неукротимо желание да протестираме. Все едно, че ни вдигаха пенсионната възраст с 5 години. Само че кой ли смееше да протестира. Освен това Партията и Правителството ни обясняваха, че цените на билетите се вдигат не защото БДЖ-то е затънало до гуша, а защото така ще се подобри качеството на услугата.
Медиите се пълнеха с поръчкови репортажи от гари и влакове с описания как ще пътуваме по-бързо, ще се радваме на нови перденца на прозорците и т.н.
През 1967 билетът за бърз влак Пловдив-София беше 3,36 – без запазено място. Пътническият влак беше 2,88 – ако не се лъжа.
Със студентска карта три пъти в годината пътувахме с 30% намаление.
Майките с деца също ползваха намаление.
Имаше излетни билети /на картончето имаше едно голямо И/ – излизаше на половин цена.
Служителите на БДЖ можеха да пътуват по света безплатно – стига да има кой да ги пусне.
В началото на 90-те години пътувах в едно купе с двама железничари. Те обсъждаха дали да отидат до Париж – вече пускали по-лесно. Единият даже се размечта как ще си сложи младоженския костюм, който не бил воден от гардероба  от 20 години. Ходел само в униформа. Накрая решиха, че ще видят Париж, пък ако ще да спят по пейките.
Впрочем пътуването в чужбина /поне в соцлагера/ и на простосмъртните си беше почти без пари. Билетът до Прага – отиване и връщане, беше 44 лв., доколкото си спомням. Имаше обаче един проблем – пътувахме задължително през Румъния. Защото гадните сърби, дето се правеха на западняци, искали от нашето БДЖ да си плаща с долари за всеки билет през югославска територия. Единствено командированите и хората с връзки ги пускаха през Белград.
През Букурещ се пътуваше 7-8 часа повече. Ама си плащахме с преводни рубли.
Една зима пътувах през Румъния с кушет вагон. Оказа се, че аз съм единственият пътник във вагона. Чак в Букурещ се качи един поляк, когото току що бяха обрали на гарата. Извадихме някакво пиене, напихме се и пяхме „Йешче Полска не згинела”. Но и това е и друга история.
Още тогава обаче се запитах къде му излиза сметката – да лашкаш цял вагон през половин Европа заради двама души? И кой ще плати масрафа?
Замислих се, но не казах на никого. И други неща се набиваха в очи през следващите години, но си мълчахме. Докато въпросите – щем не щем, започнаха да излизат на бял свят.
Ама карай – нали БДЖ започва с Б.
И нали със сигурност отнякъде ни гледа някой нов дядо Йоцо и ако продадем железницата, сърцето му със сигурност ще му се пръсне.

блог на Евгений Тодоров