Стимулите може да предотвратят грешките на оптимизма

Дейвид Бланчфлауър
Bloomberg

Всеки, изглежда, знае, че ако не си вземем поука от минали грешки, сме обречени да ги повторим. Сигурно се чудите защо толкова много умни хора като че повтарят едни и същи икономически грешки. За да хвърлим светлина върху последния пример, нека се върнем на 5 януари 1938 г., когато „Лондон ивнинг стандарт“ публикува една известна карикатура.
На нея е изобразена резиденцията на премиера Невил Чембърлейн на „Даунинг стрийт“ 10, украсена с логото „Даунингстрийтски храм на слънцето“. Неколцина политици са застанали отпред полуголи и увити в хавлии до табела, на която пише „Времето днес: хубаво до безкрайност.“ По „Даунинг стрийт“ се разхожда човек с отворен чадър, когото политиците навикват: „Този трябва да се засрами – ще развали времето.“ Човекът е Джон Мейнард Кейнс, а на чадъра пише: „Предпазна мярка против икономическа криза.“
Тази карикатура излиза след писмо на Кейнс до „Таймс“ отпреди четири дни, в което икономистът предупреждава, че британските разходи за въоръжение са основният стълб, върху който се крепи заетостта, като в същото време обвинява Франклин Делано Рузвелт, че съкращава разходите и може да предизвика втора Голяма депресия в САЩ.
„Светът изобилства с примери за това, как харченето за публични заеми е подобрило заетостта: не съм чувал за нито един случай, в който да е станало обратното, пише Кейнс. Съмнява ли се някой, че заетостта ще падне, ако заеманите от държавата пари за въоръжените сили внезапно спрат?“

Незащитени

Мнението на Кейнс противоречи на т.нар. мнение на министерството на финансите, изразено от полуголите политици, окарикатурени от Лоу. Според тях фискалната политика не влияе по никакъв начин върху общия мащаб на икономическата активност и безработицата дори и по време на рецесия. Причината е, че увеличените правителствени разходи компенсират за същите по обем частни разходи или инвестиции. Накратко, не влияят върху баланса в икономиката. Историята доказа, че Кейнс е прав. За разлика от САЩ Великобритания не бе потопена в криза в края на 30-те години заради увеличаването на фискалните стимули в резултат на повишените разходи за превъоръжаване.
Въпреки това идеята за компенсацията като че бе възприета от редица държави по време на срещата на Г-20 миналия уикенд, сред които се отличават правителствата на Великобритания и Германия. В последно време дори френският президент Никола Саркози се присъедини към групата с плановете за драконовски мерки за строги икономии.
Тази позиция е в пълен контраст с идеите, господстващи в САЩ, че амбициите за съкращаване на дългосрочните дефицити са благоприятни само ако не са за сметка на краткосрочния ръст. Много по-вероятно е публичните разходи, а не изтласкването на частните, да са моторът за растежа.

Край на разточителството

Мнението на противниците на стимулите е, че съкращаването на публичните разходи и увеличаването на данъците някак си бързичко ще ни върне към стабилен ръст и поява на работни места в частния сектор. Възстановяването е на път, кризата е свършила, затова нека започнем да свиваме излезлите от контрол стимули и да сложим край на цялото това социалистическо разточителство. Пазарите са самокоригиращи се, затова трябва да им дадем онова, което искат, или ще се превърнем в Гърция.
Този довод не е много убедителен. Режимът на строги икономии може да уплаши пазарите, ако изложи на риск ръста, както се случи всъщност в Гърция.
В следващо писмо до Рузвелт от февруари 1938 г. Кейнс обяснява, че преждевременното свиване на разходите за инфраструктурни проекти е потопило САЩ в нова рецесия през 1937 г. заради „грешката на оптимизма“. А аз подозирам, че съществува реална опасност германският канцлер Ангела Меркел, британският премиер Дейвид Камерън, Саркози и подчинените им самодоволно да се предоверят на самите себе си и да допуснат огромна грешка от оптимизъм.

Дълга депресия

Значителна е вероятността лидерите да направят най-голямата макроикономическа грешка от 30-те години насам, която може да ни тласне към „Дългата депресия“, за която говори икономистът Пол Кругман и която ще е равносилна на депресията, последвала финансовата паника от 1873 г.
Признаците на слабост са очевидни. Банките все още не отпускат заеми, което може да изложи на риск ръста. Повишаването на паричното предлагане е бавно по целия свят. Няма вероятност (или ако има, тя е твърде незначителна) за намаляване на лихвените проценти, които са близки до нулата почти навсякъде с изключение на Австралия.
Централните банки са склонни да предлагат пари от резервите, тъй като все още се опасяват от последиците. Затова няма място за допълнително намаляване на лихвените проценти. Лошото е, че някои луди на тема инфлация започнаха да приказват, че е време за вдигане на лихвите. А то би влошило още повече ситуацията.
Не изглежда, че инвестициите или нетната търговия ще поведат икономическия ръст, а потребителят отново го удря на панически бяг. Потребителското доверие през миналия месец падна както в САЩ, така и във Великобритания, а перспективите не звучат обещаващо: през май индексът, измерващ потребителските очаквания в САЩ за следващите шест месеца, се е понижил от 85 на 71 пункта, докато подобният измерител във Великобритания сочи спад от 105 на 93. Потребителските данни в Европа рисуват близка картина на песимизъм. Не всичко е розово. В момента ни трябват повече стимули, не по-малко.
– – – – – – – – – – –

Дейвид Бланчфлауър е бивш член на Комитета за паричната политика на Bank of England, професор по икономика в Колежа „Дартмут“ и Университета „Стърлинг“.