Тоде Тодев: Някои мисли за постигнатото съглашение между Гърция и нейните кредитори

Тоде Тодев
Някои мисли за постигнатото съглашение между Гърция и нейните кредитори

Между Гърция и нейните кредитори не бяха проведени преговори в истинския смисъл на думата „преговори”. Обикновено при преговори страните представят своите позиции, аргументират ги и едва след това се пристъпва към разговори с цел постигането на взаимоприемливо решение на определен проблем или група от проблеми.
Кредиторите поставиха ултиматум на гръцкото правителство – или да приеме без всякакви уговорки условията за отпускане на нова финансова помощ или да се оправя само с всички произтичащи от неизбежната неплатежоспособност на страната последствия. При това, политическите лидери на водещите страни от Еврозоната публично заверяваха, че излизането на Гърция от Еврозоната би било не само в разрез с общоевропейската идея и поради това немислимо, но и юридически невъзможно. Едновременно с това те обаче не изключваха страната да обяви фалит и напусне Еврозоната. Председателят на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер категорично заяви, че има план „Б”. Дори се заговори и за това, че Европейската комисия обмисля пътищата за оказване на хуманитарна помощ на гръцкото население в случай, че страната фалира. Така и никой не разбра, какво конкретно се криеше зад тази „двойна стратегия” на кредиторите. Във всички случаи остана един твърде лош привкус на диктат, обвит в аргумента за неотклонно и безпрекословно спазване на писаните и неписани закони на Еврозоната.
Логичен е въпросът, каква беше главната причина да не се допуснат истински преговори между Гърция и нейните кредитори. Очевидно е, че оказването на нова финансова помощ на Гърция не може да доведе до финансова нестабилност в Еврозоната, като се има предвид, че обемът на тази помощ е нищожно малък в сравнение с обема на създаваната в Еврозоната и Евросъюза нова стойност. Проблемът е, че гръцкото правителство дръзна да постави под въпрос „лекарството”, което кредиторите предписаха на всички, изпаднали в криза страни от периферията на Европа – Италия, Испания, Гърция, Португалия и Ирланция, известно като „режим на строги бюджетни икономии”. При това критиката на „лекарството” засегна същността на идеологическата и политическа дискусия през последните години – финансова стабилизация на всяка цена, т.е. без оглед на свързаното с това забавяне респ. спиране на икономическия растеж и обедняване на широки слоеве от населението или политика на инвестиции и разкриване на работни места, не на последно място и за сметка на държавни инвестиции в икономиката. Очевидно е, че зад проблема между Гърция и нейните кредитори стои едно противопоставяне на гръцкото правителство на неолибералното политическо мислене и действие, при това с помощта не на голи фрази, а на безспорни аргументи от реалния живот. Най-важният от тях е, че „режимът на строги бюджетни икономии”, наложен на Гърция от нейните кредитори преди пет години не само не доведе до решаване на кризата, но до нейното драматично задълбочаване и изостряне.
Още по-недопустим за политическите лидери на Еврозоната и Евросъюза, както и за другите кредитори беше фактът, че това идеологическо противопоставяне беше предприето от едно дошло на власт по демократичен път протестно движение, в основата на което са различни политически обединения от левия политически спектър. Очевидно е, че както крайно дясното, така и крайно лявото, и въобще лявото като цяло, не са желани в Европа, камо ли когато то получава възможността да формира свое правителство в тази или онази страна. При това напълно се пренебрегва фактът, че правителството на Ципрас е коалиционно и е на лява и крайно дясна партия. Очевидно е, че драматичното обедняване на населението на Гърция благоприятствува разпространението на радикални идеи, което е ярко доказателство за погрешно прилаганата „терапия”. Но политическият елит в Еврозоната и Евросъюза не можеше да поеме риска да даде „попътен вятър” както на протестните движения в страните от периферията на Европа, подложени на „неолибералната терапия”, така и на евроспектичните, ярко националистически движения, които набират сила и се явяват сериозна заплаха за сменящите се от десетилетия респ. заедно управляващите народни и социал-демократически партии. Затова на Гърция трябваше да бъде преподнесен един урок по „безпрекословно” подчинение и послушание, тъй като други политически констелации не са допустими. Ефектът от наложения ултиматум е огромен даже и от гледна точка на факта, че само за няколко дни след постигането на „споразумението” влиянието на испанското протестно движение „Подемос” рязко намаля. Просто неговите привърженици видяха безперспективността на своята съпротива и „свиха знамена”. „Срещу ръжен не се рита!”
Преговори в истинския смисъл на думата би означавало да се даде реална оценка на причините за възникналата ситуация. Несериозно е да се прехвърля вината единствено и изцяло върху гръцкия народ, на който бяха приписани почти всички възможни лоши качества като мързел, прахосничество и неспособност да борави с пари, липса на предприемчивост, поголовно укриване на доходи и данъци, т.е. дребно и едро мошеничество, умишлено невръщане на взети кредити и т.н. Единственото, което не беше открито предприето в тази унизителна кампания, беше поставянето под съмнение на генната връзка между днешните и древните гърци.
Подробното изброяване на причините би излезнало от рамките на един коментар. Факт е обаче, че кредитният бум в страните от периферията на Европа, в т.ч. и Гърция беше резултат на отрицателните реални лихви вследствие на по-високото равнище на инфлацията по отношение на номиналните лихви. Но как се стигна до тези отрицателни лихви? В стремежа си да не допусне увеличаване на лихвите по обслужването на рязко нарасналия държавен дълг в резултат на обединението на Германия Бундесбанката се стремеше да поддържа ниско лихвено ниво. Тази политика беше възприета впоследствние от Европейската централна банка. В Германия ниското лихвено ниво беше възможно само при едновременно задържане на растежа на реалната заплата, което беше наложено от необходимостта за солидарност на западните федерални земи с източните. Това изкуствено задържане на трудовите разходи доведе до рязко повишаване на конкурентоспособността на германските стоки. Едновременно с това германските банки охотно се съгласиха да предоставят кредити на банките в страните на периферията, за да могат тези банки от своя страна да финансират закупуването на германските стоки както от фирмите в тези страни, така и от публичния сектор. И когато след избухването на кризата, германските банки рязко намаляха финансирането на банките в тези страни, в тях се разразиха банкови кризи, които можеха да бъдат преодоляни само с намесата на държавата. Това увеличи рязко държавния дълг и създаде проблеми с неговото рефинансиране в страните от периферията. Бяха необходими огромни усилия, за да преодолее разпадането на Еврозоната. С други думи, да се обвинява единствено и изцяло гръцкия народ е не само невярно, но некоректно, т.е. неморално. От 2000 г. до 2007 г. Германия преживя най-голямата икономическа криза след Втората световна война с невиждана по своя размер безработица. За нейното преодоляване значителна роля изигра огромният експорт в страните от периферията в Европа. Това изглежда е напълно забравено.
Като в глас в пустиня отекнаха думите на Оскар Лафонтен, бивш лидер на Германската социал-демократическа партия и бивш финансов министър в правителството на Герхард Шрьодер, че германският бизнес е раздал подкупи на държавни служители в Гърция в размер на стотици милиони евро с цел да ги склони да закупят германски стоки в рамките на държавните поръчки. В тази връзка не може да не се спомене и общоизвестният факт, че най-праволинейният от финансовите министри на Еврозоната Шойбле трябваше да си подаде оставката като Председател на Германския християн-демократичен съюз поради участието му в нелегално партийно финансиране от страна на оръжеен търговец и по този начин да направи място за Анжела Меркел.
Кризата в страните от периферията имаше бумерангов ефект върху германските банки. Но не това в случая е най-важното. По-важен е фактът, че предоставянето на огромните кредити на Гърция и на нейните банки от нейните кредитори е направено без сериозна оценка на нейната, респ. тяхната кредитоспособност, т.е. на способността да се обслужва това огромно бреме. Да се твърди само, че гърците са фалшифицирали статистики, е твърде повърхностно обяснение. Така, че в случая с Гърция напълно важи поговорката, че „не е виновен този, който е изял баницата, а този който му я е дал”. Затова напълно оправдана е критиката на Джефри Сакс, че Германия също носи отговорност за гръцката криза.
В интерес на истината следва да се изтъкне, че кредиторите не бяха единни по въпроса, как следва да се разреши „гръцката криза”. Докато МВФ настояваше за преструктуриране на гръцкия дълг и неговото частично опрощаване, повечето страни-членки на Еврозоната и на първо място, Германия и Холандия бяха категорично против това. По време на „преговорите” с особено твърда реторика се откроиха германският финансов министър Волфганг Шойбле и холандският министър-председател Марк Рутте.
През последните дни станаха известни някои грижливо скривани детайли около „преговорите”. Оказа се, че изказаното от Волфганг Шойбле мнение, че за Гърция ще е по-добре временно да напусне Еврозоната, проведе необходимите структурни реформи и едва след като отговаря на критериите за участие се завърне в нея, не е негово лично, а мнение на цялото германско правителство. Излизането на Гърция и възможните последствия от това за германската икономика са били подробно обсъждани на заседание на федералното правителство. Повече от очевидно е, че Германия прави всичко възможно да защити своите банки и своя експортен сектор, без оглед на последствията за другите страни-членки на Еврозоната.
Това, че Германия отстъпи от своя план за временно извеждане на Гърция от Еврозоната, съществуването на който тя продължава настоятелно да отрича, се дължи най-вече на силния политически натиск от Вашингтон, чиито съображения във връзка с гръцката криза са от геополитическо естество. Съдбата на германските експортьори и финансиращите ги банки не интересуват САЩ. Те са значително повече загрижени от надвисналата опасност, Гърция като член на НАТО със специфични военно-политически функции на югоизточния фланг на общността да изпадне в политическа, икономическа и социална криза с непредвидими последствия. При това в момент, когато борбата с разширяващата своето влияние „Ислямска държава в Ирак и Сирия” значително се усложни и застрашава да се превърне в дългогодишен конфликт. Не е необходимо човек да е професионален дипломат да разбере, че въпреки високо стилизираното в медиите превръщане на Германия в първа икономическа и политическа сила в Европа, САЩ в качеството си на глобална сила, страна-победител във Втората световна война, оказала решаващо въздействие за стопанското възстановяване на Западна Европа и на първо място на напълно разрушената Германия продължава да бъде тази невидима, но последна инстанция, която санкционира най-важните решения в европейската политика. В тази връзка може да се каже, че позицията на МВФ, предвиждаща преструктуриране и опрощаване на дълга, е напълно в унисон с геополитическата позиция на САЩ. И все пак изненадващо е, че МВФ не наложи своята позиция на Европейския съюз и Европейската централна банка. Или поне засега, за да не се приповдигне завесата и се види, кой реално задава тон на европейския континент. И за най-непредубеденият икономист е ясно, че Гърция не може да върне взетите кредити в пълен размер. Списването на една част, половината, пък дори и на по-голямата част от дълга е въпрос на време. Две неща са ясни: Гърция няма да напусне Еврозоната, докато тя съществува и Гърция ще получи необходимата подкрепа от МВФ и САЩ, независимо от Европейския съюз и Европейската централна банка.
Каква беше прилаганата досега от кредиторите стратегия за решаването на „гръцката” криза?
С режим на строги бюджетни икономии и структурни реформи трябваше да се създадат условия страната да бъде в състояние да обслужва външния си дълг. Една напълно прагматична цел, съответствуваща на интересите на кредиторите.
Какво е новото в тази стретигия?
Кредиторите наложиха на Гърция повишаване на данъка добавена стойност за стоки и услуги от 13 на 23%. Тази мярка следва да увеличи постъпленията в бюджета с около 800 млн. годишно, което предвид размера на държавния дълг е твърде малко за неговото чувствително намаляване, дори в средносрочна перспектива. Повишаването на данъчната ставка означава рязко повишаване на нивото на цените.
Тази мярка за увеличаване на приходите в държавния бюджет не е безспорна и може да се охарактеризира като „нож с две остриета”. Повишаването на цените на стоките и услугите в една страна с намаляващо от години потребление е твърде проблематично. Освен това, повишаването на данъка добавена стойност ще се отрази крайно неблагоприятно върху конкурентоспособността на туристическата индустрия в Гърция, която е основен източник на приходи в бюджета.
Налице е обаче определено противоречие с провежданата досега политика на т.н. „вътрешно обезценяване” (internal devaluation).
Страните със собствени валути са в състояние по пътя на девалвация на националната валута да увеличат рязко конкурентоспособността на произвежданите стоки и услуги, да оскъпят вноса и по такъв начин да постигнат сравнително бързо излишък по текущата сметка. Тъй като Гърция като страна, приела еврото, не разполага със суверенитет върху валутата, тя следва да постигне това по един заобиколен начин.
„Вътрешното обезценяване” има за цел намаляване на преките и непреки трудови разходи като средство за увеличаване на конкурентоспособността на стоките и услугите. Проблемът е, че за разлика от девалвацията на собствената валута, повишаването на конкурентоспособността става относително бавно, в резултат на което и икономиката расте бавно.
„Вътрешното обезценяване” в Гърция следва да се постигне чрез намаляване на равнището на работната заплата по пътя на упражняване на натиск от страна на правителството върху профсъюзите при договарянето на работната заплата в публичния сектор, което да доведе и до намаляване на равнището на работната заплата в частния сектор.
За първи път тази стратегия беше приложена по време на икономическите кризи в Швеция и Финландия в началото на 90-те години на миналия век. МВФ е прилагал и прилага тази стратегия на „вътрешно обезценяване” както в страни с фиксиран валутен курс /например, Хърватска, където куната е привързана към еврото/, така и в страни на Еврозоната като Испания, Португалия, Латвия.
Латвия често се посочва като пример за успешно прилагане на тази стратегия. По-внимателният поглед върху развитието на страната показва, че това не е така. Позицията на Латвия в световната класификация по конкурентоспособност на националната икономика, както и на европейската по степен на иновативност на икономиката се влошиха. Емиграцията и рязкото влошаване на качеството на хуманния капитал се засилиха. Прилагането на стратегията на „вътрешно обезценяване” в Хонг Конг и Аржентина в близкото минало се оказа неуспешно.
Кредиторите аргументират, че въпреки отрицателното влияние на повишаването на ставката на данъка добавена стойност върху вътрешното потребление, то не засяга износителите. Следователно, рязкото увеличаване на приходите от експорта ще способствува за повишаването на приходите в бюджета и по такъв начин за неговото саниране. Тук следва да се спомене, че по време на „преговорите” представителите на МВФ се обявиха рязко срещу предложението на някои от страните в Еврозоната за повишаване на данъчното облагане на фирмите в Гърция, защото това би повлияло крайно отрицателно на износителите.
Каква е обаче реалността? От 2013 г. Гърция има положително салдо по текущата сметка, но това е постигнато в резултат на по-бавното намаляване на износа по отношение на вноса. В номинално изражение износът все още не е достигнал нивото от времето преди началото на глобалната финансова криза през 2008 г. Следователно, прилагането на стратегията на „вътрешното обезценяване” не е довела до увеличаване на гръцкия износ.
След въвеждането на еврото цените в Гърция се повишиха средно с около 60%, което се отрази изключително неблагоприятно върху конкурентоспособността на гръцката икономика. В резултат на провежданата под натиска на „Тройката” и понастоящем с нова сила налагана от кредиторите политика на „вътрешно обезценяване” има намаляване на равнището на цените в размер на само около 8%. Проблемът е, че доходите на населението намаляват, а наемите и цените на повечето стоки за ежедневна употреба остават на същото високо ниво, което води до рязко обедняване на населението. С други думи, налице е постепенно намаляване на цените, но социалните последствия за драматични по своя характер и размах.
Вниманието на световните медии през последните седмици беше привлечено от опашките пред банкоматите и банките. За съжаление почти липсваха репортажи от стотиците кухни за бедни и пунктовете за раздаване на хранителни продукти на бедните, както и за проблемите на хората без здравно осигуряване. Създаде се спечатление, че временното затваряне на банките са най-големият проблем, без да се отчита факта, че Европейската централна банка отказа да увеличи рефинансирането на гръцките банки. На практика, тя отказа да изпълни своята функция на кредитор от последна инстанция (lender of last resort) по отношение на гръцките банки.
Гърция е жертва на един корумпиран и национално безотговорен политически елит, упражнявал властта единствено в интерес на тънък олигархичен слой, сложил ръка върху ресурсите на страната и тяхното използуване. Очевидно е, че така често критикуваните от представителите на северните страни в Евросъюза неефективност на данъчната администрация и широко разпространено укриване на данъци не се отнасят за обикновения гръцки гражданин с доходи предимно от вложен труд, а преди всичко за едрия бизнес. Но Гърция се нуждае не само от функционираща данъчна администрация, но и от конкретна помощ в борбата с укриването на данъци, защото една значителна част от укритите в чужбина неплатени данъци се намират по сметки в банките на най-критично настроените страни-членки на Евросъюза. Несериозно е да се очаква напредък в тази посока без да се окаже натиск върху тези банки да прекратят практиката да способствуват на едрия гръцки бизнес да укрива данъци.
Твърде спорно и проблематично е предложението на германския канцлер Анжела Меркел за учредяване на приватизационен фонд, който трябва да управлява очакваните постъпления от продажбата на държавно имущество в размер на около 50 млрд. евро. Предвижда се 12,5 млрд. евро или една четвърт от средствата да се използуват за инвестиции. Много от анализаторите наричат този фонд „виртуален”, защото всичко, свързано с него е крайно неопределено. Първо, няма абсолютно никакви гаранции за това, че приватизацията на държавно имущество ще доведе до формирането на постъпления от 50 млрд. лв. Второ, инвестиционният климат в Гърция е изключително лош. Въпреки възможността да се закупят активи по сравнително ниски цени, инвеститорите следва да отчитат не на последно място изключително високия риск, свързан със сравнително високата готовност на гърците да стачкуват.
На 22 юли гръцкият парламент прие съшествени промени в банковото законодателство, които предвиждат привличането на акционерите и клиентите на банките, с депозити от над 100.000 евро за покриването на загубите на банките и в тяхната рекапитализация. По същество законодателно се възприе вече приложения с успех в Кипър начин за саниране на банките. Няма конкретни данни, каква част от вложителите ще бъдат засегнати от предстоящото неизбежно рекапитализиране на банките. Без да се впускаме в подробности, ще споменем само, че санирането на банките в Кипър стана в една значителна степен за сметка на огромната маса руски вложители, които трябваше да се разделят с част от своите вложения. При това присвояването на част от депозитите, превишаващи 100.000 евро беше представено като форма на солидарност на десетките хиляди руснаци със страната, предоставила им гражданство или постоянно местожителство. Дали „кипърският” вариант ще сработи в Гърция е твърде спорно и проблематично.
Новото банково законодателство предвижда и рязко опростяване на процеса на преминаване на собствеността върху недвижимост, предоставена на банките като гаранция за раздадени кредити, в случай на прекратяване на тяхното обслужването. С други думи, беше разчистен пътя към превръщането на десетки хиляди гърци в бездомници. Тази стъпка на гръцкото правителство едва ли ще остави разнодушни засегнатите.
След проведения на 5 юли референдум изглеждаше почти невъзможно министър-председателят Алексис Ципрас да се „споразумее” с кредиторите или по-точно без всякакви уговорки да приеме техните условия, които той самият постоянно характеризираше като неприемливи. Това обаче стана. При това той получи подкрепа не само от повечето свои депутати, но и от депутатите на опозицията. 229 от всичко 300 депутати в гръцкия парламент гласуваха за приемане на постигнатото с кредиторите съглашение в Брюксел. От 149 депутати на Сириза 32 гласуваха против. Сред тях беше и доскрошният финансов министър Янис Варуфакис.
В обстойно интервю за гръцката държавна телевизия Ципрас информира гръцката общественост за постигнатото споразумение. Той разказа, че е бил принуден да приеме всички поставени от кредиторите условия, за да предотврати излизането на страната от Еврозоната. „Има определени консервативни кръгове в Европа, които биха се радвали, ако това правителство се провали. Това се прояви в Европейския парламент, когато всички консервативни депутати ме атакуваха”.
Обективно погледнато, Алексис Ципрас не можеше да не приеме условията на кредиторите. Излизането от Еврозоната би довело до въвеждането на драхмата и нейното рязко обезценяване по отношение на еврото. „Една пенсия от 800 евро би станала 800 драхми и би стигнала само за три дни. Хората, които вече трансферираха своите пари в чужбина, щяха да ги върнат и изкупят половината държава на безценица,” заяви Ципрас по държавната телевизия. Неприемането на условията би било национално безотговорно.
Много западни политици и журналисти обвиняват Ципрас и неговите колеги в „игра на покер”. Дали това е така или не, ще покаже времето. Така или иначе, Гърция няма да бъде в състояние и този път да изпълни условията на кредиторите. Следователно, опрощаването на част от дълга и преструктуриране на останалата част са единствената алтернатива както за Гърция, така и за кредиторите. Пък и превръщането на Европа в „германска Европа” се приближи до граници, прехвърлянето на които ще задействуват силни противозащитни механизми най-малкото във Вашингтон и Париж. Това би поставило „Европейския проект” на карта. Затова „твърдата позиция” на Германия и другите северни страни е временно явление.
Изводи за Европа
Очевидно е, че при създаването на Еврозоната като валутен съюз е допусната сериозна конструкционна грешка. Както е известно, Европейският съюз е опит за реализация на една идея от епохата на Възраждането, утвърждаваща, че успешните стопански взаимоотношения между народите способствуват за тяхното разбирателство и рязко намаляват вероятността от избухване на войни. С това се обяснява и фактът, че още от 1950 г., когато тогавашният френски външен министър Роберт Шуман инициатора процеса на европейската интерграция, икономическите аспекти имат определен приоритет по отношение на политическите.
В този си вид валутният съюз, Еврозоната не може да функционира успешно. Няма никаква гаранция, че Италия или Испания не могат да предизвикат нова криза на еврото. Очевидно е, че реформи в Еврозоната са неизбежни. Без създаването на политически съюз процесът на по-нататъшна икономическа интеграция, както и безкризисното съществуване на валутния съюз, на Еврозоната са немислими. Във всички случаи, осъществуването на тези реформи означава по-нататъшно ограничаване на националния суверенитет на страните-членки на Еврозоната. Френският президент вече предложи създаването на „икономическо правителство”, което да разработва общ бюджет на страните-членки. В тази връзка се предлага задълбочаване на интеграцията между страните-членки чрез създаването на енергиен, банков и капиталов съюз и по такъв начин да разшири компетенциите на Еврогрупата /съвета на финансовите министри на страните-членки на Еврозоната/.
24.07.2015