Хазарт с икономиката

New York Times

Макар че твърденията на регулаторната Комисия за ценните книжа и фондовите борси (SEC), че Goldman Sachs е измамила клиентите си, определено са голяма новина, случаят повдига един далеч по-широк въпрос, стигащ до същината на начина, по който Уолстрийт се е отклонил от първоначалната си мисия.
Целта на Уолстрийт, ако си спомняте, е да събира пари за реалната индустрия – да финансира стоманодобивните заводи и технологичните компании, а дори и ипотеките. Обезпечените дългови облигации, замесени в търговията на Goldman, подобно на милиарди долари от този тип търговия, спонсорирана от всяка една фирма на Уолстрийт, не набира нищо за никого. По същество това e минимален хазартен залог, който позволява на спекулантите да вдигнат ипотечния облог на обществото, без да финансират нито едно жилище.

Суап вместо реална ипотека

Ипотечните инвестиции, които са във фокуса на съдебното дело, водено от SEC срещу Goldman под името Abacus 2007-AC1, не съдържат нито една реална ипотечна облигация. Вместо това те са съставени от суапове за осигуряване срещу кредитен риск, които “се отнасят” за такива облигации. По този начин инвеститорите не “инвестират” наистина – те залагат на успеха или неуспеха на онези облигации, които наистина притежават ипотеките. Някои страни са заложили, че ипотечните облигации ще се изплатят, а други (най-забележителният сред които е хедж фонд мениджърът Джон Полсън) са заложили, че ще се провалят. Но не са създадени или притежавани никакви реални облигации, нито ипотеки от участващите страни.
Делото, заведено от SEC, е по обвинения, че облигациите от сделката Abacus на Goldman са били собственоръчно подбрани (от Полсън), така че да се провалят. От Goldman твърдят, че Abacus просто е позволила на Полсън да заложи по един начин, а на инвеститорите – по друг. Дори да е така, това ли е функцията на Уолстрийт? Това ли е видът дейност, която искаме в регулираните (и по подразбиране гарантирани от Федералния резерв) банки като Goldman?
Освен че такива инвестиции не създават никаква стойност за ипотечната индустрия, те съвсем не са безобидни. Те са сред причините спукването на имотния балон да се окаже по-разрушително, отколкото някой е предполагал. Спомнете си, че първоначално председателят на Фед Бен Бернанке и други отговорни лица настояваха, че щетите ще се ограничат главно до високорисковото кредитиране, което съставлява само малка част от ипотечния пазар. Суаповете за осигуряване срещу кредитен риск обаче многократно увеличиха високорисковия залог. В някои случаи отделната ипотечна облигация се е отнасяла за дузина синтетични облигации. Общият ефект – инвестиции като Abacus носят риска към обществото да не се прехвърля никаква продуктивна печалба.
В една свободна пазарна икономика хората би следвало да могат да правят разумни изчисления на риска. Купувачите и продавачите на суапове за осигуряване срещу кредитен риск обаче често не притежават дял в базовия инструмент. Такива суапове действат като застрахователна полица. Едната страна събира такса за обещанието, че ще застрахова изцяло облигацията, а другата плаща вноските и получава солидна сума, ако облигацията се окаже лоша.
Банките, които са заели пари на въпросните заемоискатели, са използвали суаповете като защита – ако заемите им се влошат, банката ще компенсира загубата чрез събиране на суапа. Проблемът е, че суаповете са отворени за всички – дори за страни, които нямат нищо за застраховане. Да се позволи на спекулантите да залагат за нещо, в което нямат участие, е като да дадете на съседа си да извади застрахователна полица за вашия живот.
А дори когато тези инструменти са използвани от банките за защита от потенциална неустойка, те представляват морален риск. Малко вероятно е банките да преглеждат внимателно ипотеките и заемите, които правят, ако знаят, че може да намалят риска посредством суапове. Голямата леснина, с която дериватите позволяват на всяка страна да “прехвърли” риска, означава, че никоя от страните не се тревожи особено за собствения си риск. Но независимо от това, у кого остава „горещият картоф“, когато всичко свърши, като цяло резултатът е общество, изложено на по-голям общ риск.

Приоритетът на Конгреса

Когато обмисля вариантите на финансовата реформа, първи приоритет на Конгреса ще трябва да е прекратяване на тенденцията за “финализиране” на всяко икономическо последствие, което превръща всяка ипотечна или облигационна емисия в лотария – често посредством второ- и треторазредни ценни книжа, които повишават експоненциално комплексността.
Първо, Конгресът трябва да настоява всички деривати да се търгуват на борсите и чрез стандартни договори, а не чрез специално създадени споразумения като тези на Goldman. Уолстрийт може и да има правно основание да оспорва това условие – в крайна сметка дериват е договор между отделни страни. Но спасяването на финансовата индустрия показа, че големите банки от Уолстрийт попадат твърдо под регулаторната власт на Вашингтон, а регулацията повелява защита по подразбиране. Защитаваните единици не трябва да използват (потенциално) обществен капитал, за да ръководят непродуктивните си казина.
Второ, Конгресът трябва да се заеме с въпроса, дали страните, които нямат дял в базовия инструмент, трябва да имат възможност да купуват или продават суапове за осигуряване срещу кредитен риск. Ако не забрани тази практика, трябва поне да разпореди регулаторите да установят твърди капиталови изисквания по суаповете за такива страни, за да не се презапасят те със заемни средства, отново в ущърб на обществото. А данъчната политика трябва да се промени така, че да играе сериозно срещу контрактите, които се държат за краткосрочен период.
Правителството нямаше да гледа нежно Caesar’s Palace, ако предлагаше залози за корпоративен фалит. Не трябва да насърчава и Goldman Sachs да прави това.