Шансовете ни за преддверието на еврозоната са нулеви

Нашето правителство е превърнало присъединяването към ERM II в една от главните си задачи за 2010 г. Това потвърди и министър-председателят в интервюто си за Уолстрийт джърнъл преди няколко дни. Ако слушаме изявленията на министри, банкери и либерални икономисти, излиза, че влизането в ERM II и последващото членство в еврозоната носят само благини без негативни ефекти. Чака ни благоденствие. В същото време Швеция и още осем нови членки на ЕС: Чехия, Естония, Литва, Латвия, Полша, Унгария, Румъния и България, са потенциални кандидати за присъединяване към еврозоната, но при повечето от тях няма ентусиазъм. А за Великобритания и Дания това изобщо не е в дневния им ред. Да не говорим за Норвегия и Швейцария, които не са дори членки на ЕС. Някои от споменатите потенциални кандидати отлагат кандидатстването и не определят целеви дати. Дори и сега, по време на кризата, когато се очакваше притегателната сила на еврозоната да нарасне.
Сложността на проблема
Различията в позициите на европейските държави се дължат на сложността на проблема, на различия в интересите, на очакваните противоречиви резултати по пътя към тази общност и на пребиваването в нея. Присъединяването към еврозоната не е лесен, безспорен и прост за решаване проблем. Еврореалностите са далеч по-комплексни и сложни, отколкото си въобразяват българските министри и придворни икономисти.
Пътят към еврозоната не е постлан с рози. Нека да разсъждаваме по някои от проблемите. Едно от най-важните изисквания за присъединяване е поддържането на ниска инфлация. Повечето страни потенциални кандидати са сравнително бедни нови пазарни икономики, които желаят да се развиват и просперират по-бързо. Всеки интензивен растеж обаче е съпроводен с по-висока инфлация. През предкризисните години всички страни кандидати имаха по-висок растеж, но и по-висока инфлация от страните членки. През 2008 г. средногодишната инфлация по хармонизирания индекс на потребителските цени в еврозоната беше 3.3%, а в Латвия – 15.3%, в България – 12.0%, в Литва – 11.1%, в Естония – 10.6%, в Румъния – 7.9%, в Чехия – 6.3%, в Унгария – 6.0% и в Полша – 4.2%.
Възниква конфликт между две взаимноизключващи се национални икономически цели: ускорен растеж (пораждащ по-висока инфлация) и присъединяване към еврозоната (изискващо обратното). Кое е по-важно, за да бъде предпочетено? Няма лесен отговор на този въпрос.
И дали авторите на критериите от Маастрихт не поставят по-слабо развитите и с по-висока инфлация страни кандидати пред нерешима задача! Дали тежестта на инфлацията като критерий за присъединяване не следва да се намали, за да се отстрани несъвместимостта между двете национални цели на страните кандидати! Защото не е възможно съжителство на висок растеж и ниска инфлация.
Да вземем друг проблем. Кандидатите за еврозоната, бидейки по-слабо развити, са с по-ниско средно равнище на цените в сравнение със страните членки. По най-нови данни на Евростат средното равнище на цените в България през 2008 г. е било 48.3% от средното в еврозоната. В Румъния то е било 58.6%, в Литва – 62.1%, в Унгария – 65.5%, в Полша – 66.4%, в Латвия – 69.8%, в Чехия – 70.0% и в Естония – 75.0%. Веднъж присъединили се към ЕС, новите членки стават неделима част от процеса на икономическо и социално сближаване, в това число и на средните ценови нива. Това е желязна закономерност за всяка интеграционна общност, която никой не може да отмени. ЕС я потвърди през последните десетилетия. Следователно цените в страните кандидати ще растат по-бързо от цените в страните членки и спазването на изискването за ниска инфлация ще бъде много, много трудно, на границата на невъзможното.
Цените в България ще растат по-бързо в процеса на икономическото сближаване, отколкото в другите страни кандидати. И още по-бързо в сравнение със страните членки. При равни други условия България най-трудно ще постигне изискваната ниска инфлация, понеже трябва да догонва най-много, за да преодолее изоставането. Да се откаже от процеса на икономическо сближаване е невъзможно, а присъединяването към еврозоната е желателно. Двете цели взаимно се изключват. Коя да бъде предпочетена? Възможно ли е съчетание между тях? Този въпрос също няма лесен отговор.
Във функционирането на еврозоната има много проблеми и неясноти. Продължават големите различия в инфлацията, в лихвите, в бюджетните дефицити, в дефицитите по текущите сметки, в публичната и брутната задлъжнялост. Тяхното решаване изисква диференциран подход и различни инструменти. А ЕЦБ разполага само с единна основна лихва и единна валута, които не обслужват еднакво успешно различните страни, защото към даден момент те са в различни фази на цикъла и се нуждаят от диференциран подход. Налице са тлеещи проблеми, чието решаване не може да се отлага безкрайно. Все още не е доказано, че това е най-ефикасният и най-рационален начин за водене на парична политика в такава голяма интеграционна общност. Освен това интеграцията в еврозоната продължава да е ограничена само до паричната политика. Всичко останало е до голяма степен в компетенцията на националните власти, с много трудни опити за координация. Дори по време на кризата през 2008-2009 г. не беше постигната необходимата тясна координация на антицикличните мерки. Предстои още много дълъг път към същинската икономическа интеграция. Еврозоната е далеч от ефективността и рационалността, които се очакват от нея.
Противоречивите сигнали във връзка с нашето присъединяване към еврозоната се подсилват след прочитането на Деветия доклад на Европейската комисия за практическата подготовка за бъдещи разширения на еврозоната, публикуван на 21 декември 2009 г. Общото впечатление от доклада е, че българските власти през последните години прекалено много говорят в София за присъединяване към еврозоната и прекалено малко правят както в София, така и в Брюксел. Това е пропагандна кампания за вътрешна консумация. Тя е дори вредна, защото култивира илюзорни очаквания, които ще прераснат в разочарования.
В осемте страници на доклада за България е отделен само ред и половина на стр. 2, който гласи: България още не е определила целева дата за приемане на еврото. Практическата подготовка още не е започнала. Това е много тежка присъда за нас. За Румъния също е отделен ред и половина, но поне е казано, че тя е определила 2015 г. като целева дата за присъединяване. За всички други страни кандидати е писано многократно повече.
На този фон е несериозно да се говори, както правят наши високопоставени лица, че искаме през 2010 г. да бъдем в чакалнята на еврозоната, а след две години в самата еврозона. То е дори безотговорно. Шансовете на България за ERM II през тази и следващата година са нулеви. При това положение да си въобразяваме, че ще спечелим подкрепата на Европейската комисия и ЕЦБ само с изкуствено нагласения нисък бюджетен дефицит за 2009 г. (чрез съзнателно забавяне на големи държавни разплащания към фирми и физически лица) и балансирания на книга бюджет за 2010 г., е равносилно на наивна авантюра. Наивна, защото е непостижима. Авантюра, защото напразно се измъчват милиони българи и се рискува преждевременната смърт на хиляди хора.
Общественото мнение за еврозоната
В доклада на Европейската комисия е посочено, че през последните месеци подкрепата за еврото в осемте нови страни членки на ЕС, които са потенциални кандидати, е спаднала до 49%. През септември 39% от интервюираните не желаят да заменят националната си валута с еврото. В Полша са 45%, а в Унгария 54%. В Чехия подкрепата за еврото пада до 37%, в Литва достига 48%, а в България 49%.
В осемте нови страни членки растат колебанията по въвеждането на еврото. Намаляват до 25% хората, които желаят еврото да бъде въведено колкото може по-скоро и нарастват до 33% тези, които искат националната им валута да бъде подменена колкото може по-късно. Подкрепата за въвеждане на еврото сега е на нивото от май 2008 г. А се очакваше кризата да доведе до чувствителното й повишаване.
Много висок (68%) е делът на гражданите в осемте страни, които се страхуват, че въвеждането на еврото ще причини повишаване на цените. Намаляват рязко хората, които вярват в дългосрочния стабилизиращ ефект на еврото. Както и в предишните обзори, делът на хората, които вярват в способността на еврото да предпази техните страни от кризи, остава нисък – 41%.
Ако трябва да обобщя: Първо, в по-слабо подготвените и по-малко информираните страни кандидати подкрепата за еврото е по-силна. Повтаря се картината отпреди десетина години, когато най-високи бяха положителните оценки за ЕС в България, Румъния, Македония и Албания, т.е. тези, които най-слабо познаваха ЕС. Второ, противно на очакванията настоящата глобална криза не повиши привлекателността на еврозоната в общественото мнение.
От горното следват два важни извода за България:
Първо, трябва да се направи цялостен обективен анализ какво ще спечели и какво ще загуби България като държава по време на подготовката и присъединяването към еврозоната. Резултатите да се обсъдят от професионалната общност. Съдейки по сегашните изказвания на български министри, банкери и либерални икономисти, имам впечатление, че те не са наясно за плюсовете и минусите от присъединяването. Тук няма лесен и безспорен положителен отговор. Ако имаше, всички страни членки на ЕС щяха отдавна да настояват за незабавно присъединяване. А има страни, чиито правителства не желаят да го правят или не желаят да бързат. Има и страни, които отказаха да се присъединят. Разнопосочното поведение едва ли е случайно!
Второ, да се оповести и обясни широко какви са предимствата и недостатъците за отделните граждани по време на подготовката и присъединяването към еврозоната. Тук също няма лесен и категоричен положителен отговор, след като такъв голям дял от гражданите на страните потенциални кандидати с по-добра информираност се колебаят или възразяват срещу присъединяването. Наивно е да се смята, че навсякъде масово грешат и само ние знаем истината!
И за да разсея всякакви съмнения и подозрения за необективност, заявявам, че според мен в стратегически хоризонт предимствата за България от присъединяване към еврозоната превишават недостатъците. Ние трябва да се присъединим към тази общност, но при едно условие: само когато сме добре подготвени.

проф. Иван Ангелов, член-кор. на БАН

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *