Анализи

Шестте модела на 2012 г. в икономиката

Мога да се похваля, че от шестте най-добри икономически книги за 2012-а, четири са вече в библиотеката ми и съм ги използвал многократно в скромните си статии. Виновен ли съм, че родните авторитети смятат статиите ми за ретроградна, лява, комунистическа пропаганда? Да се сърдят на „Файненшъл таймс“, този развъдник на комунизъм.
Но да представя книгите една по една.

На първо място „Файненшъл таймс“ класира „Защо нациите се провалят“ (Why Nations Fail) от Дарън Ачемоглу и Джеймс Робинсън. Основната идея на тази книга е, че народът трябва да си извоюва правата и институциите. Даром нищо не се дава. Че ако не се пребори за интересите си, елитът ще го ограби до шушка.

Авторите дават широк кръг от поучителни примери от целия свят, като се започне от Англия и САЩ и се мине през СССР, Китай, Аржентина, Мексико, Боливия, Зимбабве, Намибия и така нататък. Много от тези нации така и не успяват да излязат от „порочния кръг“. Защо? Ами защото населението е твърде покорно.

Създавайки йерархията на покорството, местният елит подготвя идеално почвата за чуждия конквистадор, колонизатор или просто „инвеститор“, който дере още един комплект кожи. Между другото, като описват провалените нации, авторите широко използват теорията за „дуалистичното развитие“, която се среща често и в моите скромни статии. Тази книга би била много ценна за българина, тя ще му помогне да разбере защо тук е така. Задължително трябва да се преведе. Напомням, тази книга е №1 в списъка на „Файненшъл таймс“, глашатая на капитализма.

Номер 2 е „Плутократи: Възходът на новите глобални свръхбогаташи и падението на всички останали“ от Кристия Фрийлънд. В момента тя е главен редактор на дигиталните издания на Ройтерс, а в миналото бе управляващ редактор на „Файненшъл таймс“.
Най-новата й книга показва как през последните години богатството се засмуква със светкавична скорост от портмонетата на средната класа и „сините якички“, за да попадне в джобовете на най-богатите 0,1 на сто от населението.

Примерите са стотици от целия свят. Авторката много подробно обяснява кои университетски специалности и професии имат бъдеще – на първо място математиката, инженерните науки, информационните технологии и така нататък. Все професии, които нямат почти никаква реализация в България.

Това, което Фрийлънд не обяснява достатъчно ясно, е „какво да правим ние с гайдите“, както би се изразил Радичков. Отговорът вероятно е в първата книга.

Номер 3 е „Погрешното разбиране на финансовите кризи“ (Misunderstanding Financial Crises) от Гари Гортън, професор от университета Йейл в САЩ. Той обяснява същото, което би казал и Маркс – че кризите са неизбежни последици от капиталистическата финансовата система. Макар че Маркс има предвид не само финасовата система, а „капиталистическия начин на производство“.

Както и да е, според професора от Йейл икономистите са проявили велика глупост, като са повярвали, че в САЩ и другите развити държави не може да се стигне до криза на системата. Тези, които пренебрегват историята, повтарят нейните грешки. Кого има предвид професорът? Очевидно последователите на “австрийската школа”, либертарианците, които още промиват мозъците на българския политически и медиен елит с арсеник и стари дантели.

Номер 4 е “Правенето на капитализъм в иновативната икономика” (Doing Capitalism in the Innovation Economy) от Уилям Джейнуей, бизнесмен и създател на технологичен инвестиционен тим в глобалния инвестор Уорбърг Пинкъс. Според него иновативната икономика “започва с откритието и кулминира в спекулациите”. За разлика от родните либертарианци той смята, че държавата играе централна роля в иновациите. Първо, тя финансира научните разработки. И накрая, когато финансовата спекула завърши с катастрофа, пак държавата спасява положението. Пий една студена вода, геносе Фон Хайек.

Номер 5 е “Спрете тази депресия сега!” (End this Depression Now!) от Пол Кругман, нобеловия лауреат, когото селските либертарианци у нас обичат да представят като малоумен шут. Вече доста пъти съм представял автора и съм заимствал от книгата, но тук само ще спомена, че той препоръчва по-високо пропорционално данъчно облагане, стимулиране на потреблението и намаляване на неравенството. Което не значи пълно равенство и жените да са общи. Явно “Файненшъл таймс” не го смята за чак такъв откаченяк.

И накрая, “Икономика след кризата” (Economics After the Crisis: Objectives and Means) от лорд Джонатън Адеър Търнър, председател на Съвета по финансовите услуги (Financial Services Authority) на Обединеното кралство, който би трябвало да регулира финансовия сектор. Веднага признавам, че не съм чел книгата, но след известно ровичкане в интернет научих, че баронът на Ечинсуел е голям критик на британския финансов сектор. Според него този сектор се е раздул прекалено и много от далаверите му са “социално безполезни”. Освен това лорд Търнър предлага по-мощно облагане на банките и подкрепя “данъка Тобин” върху финансовите трансакции, за който вече съм писал няколкото пъти с топли, сърдечни слова. Даже Дянков спомена нещо подобно преди около месец, но от ИПИ веднага му натриха носа. Та каква е главната цел на развитите държави след кризата? Според барона това е намаляването на неравенството.
Не бях и предполагал, че мога да бъда на същата вълна с един английски барон и финансист при това. Но какво да се прави, благородството на идеите е по-силно от скромността. По-важното е да се знае, че през отчетния период не съм промивал мозъка на читателя на “24 часа” с ретроградна комунистическа пропаганда, а честно и обективно съм представял модерните идеи по света.

Все пак това е списъкът на “Файненшъл таймс”, в който се усеща лек конфликт на интереси. Ако зависеше от мен, бих извадил общо взето посредствената книга на Кристия Фрийлънд и на нейно място бих поставил най-новата книга на Джоузеф Стиглиц – “Цената на неравенството”. Това е нещо като енциклопедия на най-модерните икономически идеи, представена от техния баща и моден законодател. Да предпочетеш Фрийлънд, е кон за кокошка.

И накрая – кога най-сетне модерните в света икономически идеи ще превземат и наше село? Ние не се даваме лесно. Тук сме си сектанти, още целуваме горещо, коренопоклонно и сълзотворно най-изкуфялото икономическо евангелие на 20-и век “Пътят към крепостничеството” от Фридрих Хайек. И понеже сме си село, издателство МаК превежда съкратения, детски вариант, като “Пътят към робството”. Робство, крепостничество, кой ти гледа? Все началството първо дефлорира.

Основната теза на “Пътят” е, че не може да си само малко бременен – и най-малките отстъпки към социалдемокрацията водят до по-големи и по-големи, докато се стигне до тоталитаризъм. Няма значение, че фактите сочат точно обратното – и Западна Европа, и САЩ през ХХ век бяха управлявани от социалдемократи и това с нищо не накърни демокрацията. Тъкмо обратното – тоталитаризмът в Русия, Германия, Испания, Италия и Португалия възникна от истерията на десните режими, неравенството, войните и фалита на “финансовата строгост”. Хайек с нищо не е по-достоверен от пророчеството на маите. Но опитът показва, че когато една секта чака края на света и той не дойде, тя просто си заплюва друга дата и продължава да чака. Приятно чакане.

ВАЛЕРИ НАЙДЕНОВ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *