Кенет Рогоф: Какъв е проблемът на развитите икономики?

Днешният бавен растеж на развитите икономики продължение ли е на трайния дългосрочен спад? Или рефлектира ли той върху нормалните последици от една дълбока системна финансова криза? И по-важното – трябва ли да дадем окончателни отговори на този въпроси, за да стимулираме темпа на икономическо възстановяване?

На тези въпроси се опитва да отговори Кенет Рогоф, професор по икономика от Харвардския университет, пред Project Syndicate.

На една от последните конференции, организирана от Международния валутен фонд (МВФ), бившият американски финансов министър Лари Съмърс защитаваше тезата, че днешният спад на растежа има белези, които датират още преди началото на финансовата криза.

Съмърс постави особен акцент върху нуждата от повече инвестиции в инфраструктура, мнение, което много икономисти сърцато споделят, особено ако някой от тях се позовава на истински продуктивните инвестиции.

Други също несъмнено се притесняват от трайния спад, въпреки че повечето гледат от страната на предлагането вместо от страната на търсенето. Икономистът Джефри Сакс, например, защитава тезата, че американската икономика трябва да се изправи пред множество структурни пречки за бъде растежът устойчив, включително офшоринг, несъответствия на уменията и разпадаща се инфраструктура.

Интернет предприемачът Питър Тиел, легендарният гросмайстор Гари Каспаров и икономистът Робърт Гордън предполагат, че неспокойствието все повече се задълбочава. Те твърдят, че технологичният двигател, който е задвижвал човечеството от едно икономическо плато до следващото през последните 200 години, губи мощност. Или казано по-просто, интернет може да е супер, но едва ли е толкова важен колкото течащата вода, електрификацията или колкото двигателя с вътрешно горене.

Тезата на Гордън, Каспаров и Тиел е изключително интересна, въпреки че поставих под съмнение техните негативни заключения. Лично аз смятам, че по-големият риск е, че темпът на технологичния прогрес ще се ускори твърде бързо, така че обществото да успее да се приспособи, макар че опитът досега основно е положителен.

Безспорно, днес развитите икономики спешно трябва да адресират всякакъв вид технологични, социални и политически несъвършенства. Въпреки всичко нетрадиционния растеж през последните 5 години все още носи всички белези на типичното мудно възстановяване от дълбока системна финансова криза, както аз и Кармен Рейнхарт пишем в книгата „Този път е различно“ („This Time Is Different“).

Разбира се, структурната реформа е от значение след една финансова криза, каквито са и политиките за запазване на съвкупното търсене, докато икономиката оздравее. Най-големият провал на икономическата политика след 2008 г. се състои в невъзможността на правителствата да намерят креативни начини да отпишат неустойчивите дългове, например на пазарите на ипотеки в САЩ и в периферията на Европа. Това включва невъзможността да се емитира публичен дълг, където е необходимо, за да се улесни преструктурирането, особено ако общия дълг в икономика (или общия на еврозоната) може да бъде намален с една и съща операция.

Но Съмърс определено е прав, че продуктивната инвестиция в инфраструктура е плодът, който расте най-ниско на дървото. Разбира се, правителствата трябва да се притесняват за дългосрочната траектория на публичния дълг. Но продуктивната инвестиция в инфраструктура, която генерира дългосрочен растеж се самоизплаща. Ето защо няма нужда да има какъвто и да било конфликт между краткосрочната стабилизация и рисковете за устойчивостта на дълга в дългосрочен план. С днешните ултра ниски лихвени проценти и висока безработица публичната инвестиция е евтина и много проекти предлагат висока възвръщаемост – поправянето на мостове и пътища, подобряването на електроенергийната мрежа, както и на транспортната система, са само няколко показателни примера.

Уважавам това, че има хора, които се уповават на вярата, че мултипликаторите на Кейнс са много по-големи от единица, което означава, че дори и разточителните държавни разходи са продуктивни. Но, давайки фини емпирични доказателства и законни опасения за подкопаване на доверието в ефективността на правителството, както и с толкова много възможности за продуктивно използване на ресурсите, това изглежда като титанично идеологическо разсейване.

Далеч от ясно е защо фактически всяка инфраструктура трябва да бъде финансирана публично. Все още има огромни запаси от частни богатства, стоящи в кулоарите, които могат бързо да се мобилизират в подкрепа на продуктивната инфраструктура. Правителството трябва да помогне с правата преди строителството, както и със силна регулация, за да защити обществения интерес след това.

По време на първия си мандат президентът на САЩ Барак Обама предложи да се създаде инфраструктурна банка, която да помогне за насърчаване на публично-частните партньорства. Това все още е добра идея, особено ако банката поддържа професионален персонал, който да помага при дефинирането на разходите и ползите при публичния избор (включително екологичните разходи и ползи). Дори ако кейнсианските мултипликатори са наистина в горния край на консенсуса, мобилизирането на частен капитал за инвестиции притежава повече предимствата от емитирането на публичен дълг.

Някои коментатори предполагат, че основната причина за трайния спад, както и основното обяснение за ултра ниските лихвени проценти, е ниската раждаемост в целия напреднал свят. Ако е истина, случаят на всеки вид инвестиции, публични или частни, ще бъде по-комплексен; трябва да има работна ръка, за да се използва капиталът. Но аз подозирам, че двигателите на бавния растеж и ниските лихвени проценти, които имаме днес, преминават далеч отвъд ниските нива на раждаемост, като в този случай това не трябва да бъде пречка.