Проблеми при рефинансирането на банковите активи – II част
Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“ – See more at: http://financebg.com/#!/article/17560
Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“
С допускането на частни банки се целеше не само формирането на допълнителен кредитен ресурс за икономиката, но и създаването на условия за появяването на конкуренция между банките с последващо поевтиняване на кредита, тъй като стопанските банки и преобразуваните в самостоятелни банки бивши клонове на БНБ се намираха в държавна собственост и не се конкурираха както в отраслов, така и в регионален аспект.
Частният банков сектор в България възникна в условията на ускорено предоставяне на банкови лицензи, което не се предхождаше от задълбочено проучване на жизнеспособността на създаваните финансови институти, и при сравнително нисък размер на уставния капитал. Задължителната минимална величина на собствения капитал за банките, кандидатствали за банкова лицензия преди 7 май 1992 год., беше много ниска – 50 млн. лева или 1,5 млн. щ.д. При това в една значителна част от случаите капиталът беше набавен чрез кредити от държавни банки.[1] Въведеният през март 1993 год. Правилник за капиталовата адекватност предвиждаше съществуващите банки да увеличат капитала си до новата задължителна величина от 200 млн. лв (7 млн. щ.д.) за вътрешна банкова лицензия и от 500 млн. лв (17 млн. щ.д.) за пълна лицензия в продължение на цели две години, до март 1995 год., което не стимулираше укрепването на капиталовата им база. Лицензирането на нови банки се разглеждаше като част от политиката на финансова либерализация. По такъв начин се допусна възникването на множество относително слабо капитализирани банки, които в началния период на своето съществуване насочиха своята дейност преди всичко към задоволяването на финансовите потребности на техните учредители (юридически и физически лица).[2] От друга страна е необходимо да се подчертае, че една евентуално по-висока задължителна величина на собствения капитал би направила учредяването на банки от физически лица практически невъзможно.
За недостатъчната капитализация на банките и формирането на необходимите провизии при предоставянето на кредити в условията на променлива, нестабилна макроикономическа среда изигра роля и тяхната ниска рентабилност. Докато в условията на висок лихвен диференциал по левовите и валутните депозити и превръщането на валутната наличност в левова банките можеха да реализират относително високи печалби от операции на валутния пазар, то със свиването на кредитирането и нарастването на разходите по рефинансирането в условията на изтегляне на левовите и валутните депозити възможностите за формиране на печалба и за увеличаване на собствения капитал на практика изчезнаха.
В държавните банки проблемът за рентабилността се усложняваше и от последствията на Закона за уреждане на необслужваните кредити. С облигациите по ЗУНК бяха покрити натрупаните лихви по преструктурираните кредити до юни 1993 год. Останалите натрупани лихви трябваше да се поемат от банките. Освен това облигациите по ЗУНК не можеха да се използват ефективно при рефинансирането на банките. Ломбардните кредити от БНБ отчитаха първоначално само 70% от техния номинал, а впоследствие само 40%. Всичко това доведе до допълнително намаляване на печалбата на държавните банки и ограничи възможностите им чрез отчисления от печалбата да укрепят своята капиталова база и да формират достатъчни провизии за новоотпуснатите кредити.
Загубите в банковия сектор нарастват от 9,5 млрд. лв. през 1994 год. на 29 млрд. лв. през 1995 год., което представлява съответно 1,8% и 3,3 % от БВП. При това относителният дял на банките от първа група (държавните банки) в загубите на целия банков сектор възлиза на 70% през 1994 год. и 73% през 1995 год. Докато относителният дял на банките от втора група в сумата на активите на банковия сектор е 26,62%, техният относителен дял в загубите е 27%. Тези данни опровергават широко разпространеното мнение, че едва ли не само частните банки са генерирали загубите в банковата система, един аргумент за ликвидацията на частните банки, който широко се използваше и продължава да се използва в обществената дискусия по въпроса за банковата криза през 1996 год.
Рецесията, настъпила в икономиката на България след 1989 год. и продължила до 1993 год., както и съпътстващата финансова либерализация и висока инфлация доведоха до рязко съкращаване на реалните доходи на населението и квотата на спестовност. Последвалото обезценяване на лева и кризата на доверие към банковата система подтикваше населението да обръща своята левова ликвидност във валутна извън рамките на банковата система, лишавайки я по този начин от най-важния източник на рефинансиране.
Когато лихвените проценти за кредити в национална валута са високи, както клиентите на банките, така и самите банки са заинтересувани от рефинансиране в чужда валута. При това откритите валутни позиции на банките не бяха хеджирани не поради това, че някои от българските банкери не познаваха инструментите за ограничаване на валутния риск, а поради това, че нямаше нормативно-правна уредба за прилагането им, както и слабата връзка с международните финансови пазари.
Очаквайте продължение…
[1] Създаването на банки със заемни средства не е български феномен, както това се представя в средствата за масова информация. Така например, чрез заеми от държавни банки възникват повечето от частните банки в Хърватска. По-интересното в случая е, че едва през 1998 год. тази практика беше забранена с изменението на банковия закон. Колкото и стремително да протече първоначалното натрупване на капитала през първите години на прехода в Централна и Източна Европа, едва ли има случаи на създаването на частни банки с реализирани от стопанска дейност печалби.
[2] Тук следва да се подчертае, че предоставянето на кредити на свързани лица е не само следствие на участие на свързани лица в капитала на банката, но то се дължи и на предпочитанието на банките да работят с клиенти, чийто рисков профил може значително по-лесно да се оцени в резултат на наличието на повече достъпна информация, отколкото на клиенти без кредитно досие. Предоставянето на кредити на свързани лица е типично явление за повечето банки в началото на прехода към пазарна икономика във всички бивши социалистически страни.