Освободихме ли икономиката?

На 3 март българите празнуват свободата си. Свобода, платена с кръвта на опълченците и поколенията след това водили няколко войни за независимостта на страната. Свобода, която си има и икономическа цена.

Удобно е за 3 март и Санстефанския договор да се мисли като за изцяло позитивен исторически прецедент. Дата и споразумение, с които се отхвърля потисничеството на омразните поробители и се печели единствено свобода.

Но не е точно така. През Възраждането мнозинството от българите преминават през икономически подем, който не само не е спиран, но е подпомогнат от Османската империя.

Високата порта защитава икономическия си интерес с политика на протекционизъм срещу вноса на индустриални стоки от Западна Европа. В същото време нейната територия обхваща освен днешна Турция и по-голямата част от Близкия изток, обширни пространства в Централна Азия и почти цяла Северна Африка.

Така българските търговци имат достъп до огромното разнообразие от пазари, както в Османската империя, така и извън нея.

В същото време от Европа в България навлизат иновации за времето, като бизнес кредитирането и макар и ограничено производствено ноу-хау от индустриалната революция. Те обаче не разрушават традиционните икономически отрасли, защитени от протекционистичната политика на империята.

Заедно с разделението на труда в промишлеността се извършва и териториално разпреление в рамките на националната икономика. Очертават се профилирани райони, специализирани в определен вид стопанска дейност в съответствие с местните специфични географски и климатични условия, суровинната база и съществуващата традиция.

Всъщност намесата на Западните сили в Кримската война не само отлага с години края на Османската империя, но води до период на мир и икономически просперитет в нея.

Натрупаните капитали и средства за производство в ръцете на отделни българи и напредналият процес в разделението на труда довеждат до появата на нови манифактурни и фабрични предприятия.

През 50-70-те години на XIX век в българските предели има 11 фабрични, машинни предприятия, около 500 предприятия от типа на манифактурите и огромен брой дребни и средни занаятчийски дюкяни.

Големи български търговски фирми се издигат в Букурещ, Браила, Одеса, Виена. Те разполагат със значителни капитали. Във вътрешността на българските земи също има влиятелни търговски фирми с клонове в Цариград, Виена, Лондон, Марсилия и други европейски градове, като и в Калкута, Смирна и дори в Китай.

През 60-те години на XIX век обаче слабата конкурентноспособност на Османската икономика и нейното изоставане на фона на индустриалната революция в Европа водят до дълбока структурна и финансова криза.

Отговорът на султанската администрация е вземане на кредити и увеличаване на данъчното бреме за населението. И тъй като мюсюлманите не плащат данъци, цялата тежест трябва да поемат жителите от останалите религиозни общности на територията на империята.

Само в Дунавския вилает от 1864 г. до 1867 г. разнообразните данъчни задължения за българското християнско население се увеличават с 33.7 %.

Нарастването на данъчното бреме обаче води до намаляване на събираемостта и реално на съвкупните приходи. Въведената система за откупуване на данъци създава предпоставки за грандиозна корупция на всички нива в имперската администрация и до значителни финансови злоупотреби за сметка на данъкоплатците.

Ето така се стига до Априлското въстание и Освободителната война. Българите вече не издържат на корупцията и данъчното бреме. А в един момент за европейските кредитори става ясно, че Османската империя няма да може да върне дълговете си. Те се възползват от руските амбиции за славянска хегемония, за да ускорят разпада, търсейки търговски и териториални придобивки.

Истината е, че освобождението от османско владичество е разрушително за икономиката на България. Както при разпадането на СССР, българските търговци и производители губят основните си пазари и протекцията на държавата. Да не говорим за разрушенията от самата Освободителна война, в която османската армия прилага тактиката на изгорената земя. Избитите българи са над 100000, опожарени са множество селища. Разрушенията и жертвите са много по-големи дори от тези при потушаването на Априлското въстание.

Първото стабилно българско правителство, съставено през 1880 г. от либералната партия, начело с Петко Каравелов трябва да започне да гради българската икономика почти от нулата.

А условията на Берлинския договор поставят огромни тежести върху васалното княжество, което не е пълноправен субект на международното право. То плаща годишен трибут на Високата порта, няма собствена митническа политика, участва солидарно в погасяването на дълговете на империята и репарациите към Русия от Освободителната война. За да бъде призната от Санкт Петербург независимостта на Княжеството през 1908 г., България се задължава да изплати на Русия 82 млн. златни франка в срок от 75 години.

На въпроса, не е ли било тогава по добре да останем част от империята? Отговорът е категорично не. Бунтовете, гражданските войни и разпадането на Османската империя продължат още близо половин век. Независимостта на Турция е призната от султана чак през 1923 г.

След извоюването на политическата свобода обаче на България се налага да се освободи и икономически.

Това става десетилетие по-късно, при управлението на Стефан Стамболов. С цената на външни заеми и бюджетни дефицити, финансирани с печатане на пари от БНБ, Стамболов успява да даде тласък на икономиката и индустриализацията на страната.

Сметката обаче плащат обикновените български граждани, огромна част от които рязко обедняват заради скока на инфлацията.

Както виждате историята се повтаря. Същото се случва и век по-късно, този път след освобождаването от комунизма и разпадането на СССР.

България има по-добри перспективи сега, заради членството си в Европейския съюз и неговия единен пазар. Въпреки това, както и преди 137 г., свободата не приключва с акта на освобождението.

Икономически и политически има още много какво да се направи, за да се превърне България в истински демократична страна с пазарна икономика, вписана в европейския модел на ефективната социална държава.

И сега, както преди век, политиците трябва да надскочат собствените си меркантилни цели и да започнат да работят за страната си. Ако това не се случи… Както виждаме историята се повтаря.