„Пазарната икономика“ смачка демокрацията.

След 1945 г. в България (както и в другите социалистически страни) постепенно се установи нова система, базирана върху държавната собственост. За няколко десетилетия, благодарение на „плановата икономика“ и „координацията на народностопанските планове“ в СИВ, страната осъществи преход от слаборазвитите към средноразвитите индустриално-аграрни страни. Към 1990 г. жизненият стандарт на средния гражданин й отреди място след първите тридесет по показателя „индекс на човешкото развитие“. Постигнато бе премахване на безработицата, системно увеличаване на реалните доходи и реалното потребление, ниска степен на социална диференциация, осъществена бе идеята за безплатно здравеопазване, безплатно образование и мощна подкрепа на националната култура.

В онези годинипазарът на страната се формираше от народностопанския план, който, на свой ред, бе отражение на вектора на необходимото задоволяване на крайните потребности. Пазарът бе средно развит,заплащаха сехраната, облеклото, предметите за дълготрайна употреба, автомобилите, жилищата. С други думи,пазарна икономика съществувашеи тогава, но планова (централизирана). Общественият интерес вписваше в себе си личния интерес. Демокрациятадефинирашепазара. От него бе отпаднала важна съставна част –стоката„работна сила“. Обратно казано, невъзможна бе експлоатацията на човек от човек.

Въпреки успехите на България в областта на социално-икономическото развитие, „средният“ гражданин на страната оставаше с относително по-ниско жизнено равнище (по някои групи стоки!) от своя аналог в най-високо развитите страни. Българинът „водеше“ пред много от тези страни по достъпност на здравни и образователни услуги, по размер на работно време и годишни отпуски, по насърчаване на раждаемостта и младите семейства, по социална интеграция и премахване на социалната несправедливост и т.н., но имашедефицити, които бяха трудно преодолими – по обзавеждането на дома, по покупките на нови автомобили, даже по…покупките на билети за концерти.

Решенията на тези кризисни социално-икономически диспропорции можеха да се търсят по линия напо-високата степен на демократизацияна икономическата система – чрезтрансформиране на държавната собственост в обществена, чрез по-активно включване на всички граждани в управлението на обществото и икономиката –по-плоска демокрация. И тогава вероятно би било възможноизпреварването на най-развитите странипо икономически и социални резултати.

Вместо да се върви напред, бе предпочетен ход назад. „Ако сменим системата и я направим като Западната, ще имаме много повече шансове да се обогатяваме“; „ако сменим първенството на плана с анархията на пазара, общият интерес – с пазарното боричкане между конкуриращи се частни производители“, то „потокът от изобилни блага“ ще е гарантиран! Това бе тезата, издигната от реформатора Михаил Горбачов и неговата групировка (в СССР), убеждаващи че се върви по „ленински път“. Още по-интересна бе хипотезата че „социализмът се е провалил“ (в кое, с какво?), забравяйки че именно „капитализмът се е провалил“ чудовищно в световен мащаб и то за няколко века! Че капитализъм означава неефективност, бедност, неравенство, социално изключване, насилие на богатото малцинство над бедното мнозинство, диктатура на капитала (1%) над труда (99%), разпалване на нови и нови войни, политика на „разделяй и владей“ и т.н.

След почти четвърт век „преход“, България екласически пример на провалпри въвеждане на пазарна икономика, основаваща се на база печалба за частните собственици. Благодарение на наложенатадоктрина за „отвореното общество“ и примат на пазара, страната се отвори (1) за чужди стоки, които конкурират и съсипват местното производство; както и (2) за чужди компании, които да изнасят природните ресурси на страната. Осъществи се и безплатен експорт на работната сила, която, макар и в чужбина, масово не сбъдна своята „американска мечта“. Благодарение насвободния пазар и дерегулациитебяха опостушени, презастроени и обоклучени всички природни ценности; преследването на печалбата („Сега и веднага!“) силно диференцира обществото, като създаде богатеещ се „елит“ от силно корумпирани политици, бизнесмени на „държавната и европейската хранилка“ (корумпиращи политиците); опростачено и обезкултурено младо поколение; предизвика се „смърт на раждаемостта“ (да раждаш не е рентабилно!) и демографска катастрофа.

Свободният пазар „посети“ и демокрацията, но не я пощади.Демокрацията бе опазарена и поради това – опозорена. Медиите, принадлежащи на частни собственици, се съобразяваха с технитеполитически интереси, изкривявайки системно общественото мнение – както преувеличавайки, така и пренебрегвайки наличната информация, а често – откровено лъжейки (случаят с шепата „протестъри“). Организираните политици се сдобиха със сателити – организирани лобисти, които в повечето случаи успешно ги корумпираха в посока на явен частен интерес (случаят със строителството на магистрали и провалянето на БДЖ, случаят Пеевски и др.). Странно или не, но икономическата сила на единия процент диктува (или заплаща скромно) вота на голяма част от останалите 99% (случаите: НДСВ, ДПС, „Бареков“ и др.).

Днес България е сикономика, базирана върху частния интерес, насочващ мисленето в посока на бързата и лесна печалба, но не и в стратегическия общ интерес. „Демокрацията“ е сведена до гласуване на 4 (или 5) години, като остава силно опазарена – който има средства, участва в изборите и ако печели, „партията му“ и той се обогатяват.Обществотоостава с чувство за силна несправедливост, около от 1/3 от гражданите й живее чувствително по-зле, отколкото при „реалния социализъм“, „единият процент“ е построил „комунизъм“ за себе си, децата си и внуците си.Човекътне е „гражданин“ и „личност“, а елементарна стока – „работна сила“.

Да заключим: „капиталистическата пазарно-демократична система“ се провали успешноив България.

Затова смяната на едно правителство с друго и промяната на изборния кодекс сакозметични променивъв фризурата на грозната физиономия на капитализма.