Последствията от банковата и финансовата криза 2006 – 2009 г.

Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“

„Още една криза от такъв размах ние не можем повече да си позволим. Това би било криза не само на нашата финансова и стопанска система, но криза на нашата демокрация, която в крайна сметка би подкопала приемливостта на нашата стопанска система”.[1]

Липсват точни данни за загубите във финансовата система на света в резултат на кризата. Според МВФ загубите от необслужени кредити и обезценени ценни книжа надхвърля 4 трилиона, което според повечето пазарни наблюдатели е твърде занижено. Тук следва да се има предвид, че дори почти 4 години след кризата балансите на банките все още не са напълно изчистени от всички „токсични” активи.

Оценките на МВФ се опровергават по категоричен начин от данните на изследователския отдел на Deutsche Bank, който е известен със своята висока прецизност при работа с цифров материал. Според немските банкери рисковете, поети от държавата в САЩ във връзка с рекапитализирането на банките и осигуряването на необходимата ликвидност възлизат на повече от 8500 млрд. щ.д., което е над 60% от БВП на страната.[2]

Спасяването на световната банкова система е без прецедент в историята. До рухването на Lehman Brothers имаше само епизодични опити от страна на правителствата и централните банки в отделните държави да се притекат на помощ на изпаднали в затруднение банки. При тази банкова и финансова криза се стигна до форми на подпомагане на банките, които доскоро бяха просто немислими.

Формите на държавната помощ, които бяха използвани за спасяване на банковата система са следните:

увеличаване на размера и обхвата на гарантираните от държавата банкови депозити с цел ограничаване на опасността от „набег върху банките”;
съучастие на държавата в капитала на банките, включително до 100% участие;
предоставяне на държавни гаранции на банките за емитирани от тях ценни книжа с цел набавяне на необходимата им ликвидност на паричния и капиталовия пазар;
поемане от страна на държавата на неликвидни банкови активи с укрепване на капиталовата база и подобряване на ликвидната позиция.

От началото на кризата до есента на 2011 г. банките в Г-10 (десетте най-развити в икономическо отношение страни) са получили от държавата и частни инвеститори капитал в размер на 1380 млрд. щ.д. Загубите при тези банки възлизат обаче на 1508 млрд. щ.д.[3] Не случайно се появи обозначението за държавата като „saver of last resort” (спестяване от последна инстанция). Наред с това централните банки представиха на банките невиждана до този момент ликвидност при рязко намаляване на критериите за това (преди всичко по отношение на предоставяните обезпечения).

Държавната намеса за спасяване на банковата система в света доведе до застрашително нарастване на държавния дълг и до възникване на кризата в Еврозоната през 2010 г., която въпреки неимоверните усилия от страна на страните-членки, на Европейската централна банка, на Международния валутен фонд и изключително важното, не така често рекламирано съдействие от страна на Федералния резерв и Министерството на финансите в САЩ, все още не може да бъде преодоляна. Опасността кризата в Еврозоната да се прехвърли върху европейския банков сектор е реална.

Очаквайте продължение…

[1] Реч на Федералния президент Кристиян Волф пред ХІХ Германски банков конгрес на 31. май 2011 в Берлин, www.bundespraesident.de

[2] Jan Schildbach: Direct fiscal costs of the financial crisis, in Deutsche Bank Research vom 14.05.2010.

[3] Michael Brei, Leonardo Gambacorta and Goetz von Peter: Rescue Packages and Bank Lending, BIS Working Papers No 357, November 2011, p. 4.