Банките в митове и числа

Банковите отчети имат много качества – те предоставят обилно данни, публикуват се с малко закъснение и дават храна за анализ на цялата икономика и добри възможности за съпоставка между резултатите и стратегиите на отделните институции. Има обаче и недостатъци, като основният е, че те показват само каквото стои над айсберга, и (дори и по признания на банкови анализатори) без пълната информация никой не може да разбере със сигурност какво стои зад тях.

Една банка може да отчита огромна загуба, но всъщност това да е за сметка на изчистване на баланса й от проблемни активи, което да я прави по-стабилна и открива перспективи за растеж. Друга може да отчита огромна печалба, но тя да идва основно от еднократни ефекти от сделки с финансови инструменти, които замаскират други проблеми. Трета…

Въпреки проблемите с интерпретирането обаче от отчетите на банките могат да се изведат и ценни изводи. Някои от тях затвърждават публични митове за сектора, но други, които ги оборват или очертават изцяло нови тенденции. Наистина ли банките постоянно вдигат таксите? Защо не падат лихвите по кредитите? Еднакъв ли е рискът където и да си вложа парите? Тези и много други въпроси могат да получат своите отговори, които често се различават от очакваното.

Мит 1: Банките постоянно измислят нови такси, за да печелят.

Не точно

Макар да е трудно да се обхване всяка конкретна такса, наложена от една или друга институция, погледнато за целия сектор, данните на ниво система не показват такава тенденция. Общо през годините на кризата нетните приходи на банките от такси и комисиони варират между 730 и 780 млн. лв. и едва миналата година има по-отчетливо покачване до близо 820 млн. лв. Ако обаче тяхната сума се съотнесе към нарастващите кредитни портфейли на банките, се оказва, че маржът на прихода на банките от такси и комисиони дори спада (виж графиката). Това означава, че на всеки отпуснат лев кредит банката задържа по-нисък процент под тази форма за себе си и за покриване на собствените си разходи.

Същевременно обаче е факт, че заради постоянните си разходи за обезценки, които подяждат печалбите им, банките стават все по-зависими от този източник на паричен поток. Ако през 2008 г. нетният доход от такси и комисиони е съставлявал 56% от нетната печалба на системата, в края на 2013 г. този показател е 140%.А това естествено показва, че дори и при засилена конкуренция банките нямат много опции да намалят такси в момента. Някои от тях могат да се изкушат чрез покачване да решават свои проблеми, но това едва ли е толкова масово, каквото е всеобщото усещане. Освен това на тези данни може да се има доверие, защото трудно могат да бъдат манипулирани, а и няма особени стимули за това да се занижават изкуствено.

Трябва да се отчете и че през цялата криза лошите кредити на банките се увеличават, а по тях те често не успяват да събират както лихви, така и такси. Това означава, че вероятно зад непроменената сума по това приходно перо стоят по-малко на брой редовни клиенти и таксите за тях са се покачили.

Данните показват, че най-зависими от този източник на приходи са основно по-малки играчи на пазара (Тексим банк, „Търговска банка“ АД), както и някои от клоновете на чужди банки, обслужващи корпоративни клиенти.

Мит 2: Лихвите по кредитите не падат, защото има картел.

По-скоро причината е друга

Само с данни от отчетите трудно можем да потвърдим или пък да разсеем всяко подозрение за незаконни съглашения. В тях обаче можем да видим и друго възможно обяснение, което, ако не изцяло, поне в голяма степен може да покаже защо лихвените проценти по кредитите не падат, колкото би ни се искало. И то не включва разтегливи обяснения за политически риск, международни пазари и слаба икономика (без да ги подценяваме като фактори), а наистина се опира нанепазарното поведение, но не на картел от всички, а на един или няколко играча.

За класическите търговски банки, каквито са практически всички в България, основният бизнес е да привличат депозити, да раздават кредити и с разликата между двете да си покриват разходите и да остава и печалба. Затова и логично потенциалът за понижение на лихвите по заемите идва основно от цената на привлечения им ресурс. А тя спада, но съвсем плавно. И оттук логичният въпрос е какво задържа относително високи лихвите по депозитите, въпреки че по думите на банкери те разполагат с излишна ликвидност и трудно намират в какво да я вложат.

Обяснението си проличава, когато се види цената на финансирането на отделните банки и динамиката й (виж таблицата). Очаквано най-скъп е ресурсът за банките с местни (а все повече и от тези с гръцки) собственици, които нямат възможност да ползват ликвидност от централите си, а и са приемани за по-рискови. Като цяло обаче през последните години за всички цената на ресурса спада.

Има обаче и едно ярко изключение. Докато общо цената на ресурса в системата е спаднала за последните две години с близо половин процентен пункт, за Корпоративна търговска банка тя се е покачила с 1.6 пункта и за 2013 г. институцията се финансира средно при 5.76% – с 1 пункт над следващата в класацията и около два пъти по-скъпо от средното за системата. Високите лихви, предлагани от банката през последните години, стоят зад масираната й експанзия, която я изведе до четвърта по пазарен дял. Те обаче са и голяма спирачка пред конкурентите й да свалят техните лихви по депозитите, защото това допълнително ще засили отлива на клиенти към КТБ и още няколко институции, предлагащи високи лихви – основно тези с българска собственост (ПИБ, ЦКБ, БАКБ, Инвестбанк), както и по-малки институции, борещи се за дял като Ти Би Ай банк.

Защо за КТБ е възможно да поддържа толкова висока лихва над пазарните нива? От една страна, тя дълги години ползваше евтин ресурс от концентрираните в нея депозити на държавните дружества, което и осредняваше разходите надолу. От друга, за разлика от конкурентите си банката намира в какво да влага привлечените средства, а именно в постоянните придобивки на мажоритарния й собственик Цветан Василев. По данни към 2011 г. над 1/4 от активите й са отпуснати като кредити на свързани компании, което благодарение на политическото влияние на Василев снизходително се подминава от БНБ. А оттогава насам групата се разшири и с още мащабни покупки. Друг реверанс е, че в портфейла на банката почти няма лоши кредити, което й позволява да отчита големи печалби дори и при спадащ нетен лихвен доход. Често проблемните експозиции са цедирани на финансирани от самата банка дружества, което също теоретично би трябвало да бъде блокирано от регулатора и в дългосрочен план трудно може да е устойчиво, ако банката не расте с огромни темпове.

Мит 3: Лошите кредити достигнаха пик и могат само да падат.

Само ако сте големи оптимисти за икономиката

Определено темпът на нарастване на лошите кредити се забави, което ясно се вижда и на графиката. Това обаче далеч не значи, че краят на процеса е близо, а още по-малко, че съпътстващите проблеми са изчистени.

Като за начало е важно да се прецизира какво точно се разбира под лоши кредити. Според наредбите на БНБ експозициите на банките се класифицират според качеството си в четири групи – редовни (със забава по плащанията до 30 дни), под наблюдение (31 до 90 дни), необслужвани (91-180 дни), загуба (над 180 дни). За лоши се приемат последните две групи, които в началото на 2012 г. минаха 9 млрд. лв., а през 2013 г. – почти 10 млрд. лв., преди в края на годината леко да спаднат (9.87 млрд. лв., или 16.87% от всички).

Още проблеми по тази линия могат да дойдат при ново забавяне на икономиката (независимо дали генерирано от външен шок или от вътрешни проблеми). То неминуемо би довело до повече просрочия както при фирмите, така и при домакинствата. Известна представа за това колко могат да се влошат още нещата дава групата експозиции под наблюдение – кредити, които и без това има проблеми с обслужването им и в рамките на 1-2 месеца могат да се превърнат в лоши. А към края на 2013 г. те са над 3.7 млрд. лв.

Друг важен въпрос е доколко банките са провизирали потенциалните загуби от лошите си кредити. Тук данните на ниво банкова система показват, че общо институциите са направили обезценки за малко над 5 млрд. лв., или малко над половината от лошите си активи. Това означава, че тези суми са отчетени като загуби в отчетите им и са отписани от балансите. Допълнително към това под формата на специфични провизии за кредитен риск БНБ е задължила банките да провизират още 2.2 млрд. лв. Тези суми се приспадат от капиталовата база за надзорни цели, но не са отписани. Според новите европейски изисквания те ще трябва също поетапно да бъдат обезценени, така че през следващите години българските банки счетоводно ще трябва да изпишат тази сума като загуби. А това означава, че идва период на по-ниска рентабилност, може да видим повече загуби, а това ще намали и естествения прираст на капитала на банките, което може да ограничи и ръста на кредитирането.

Сумарно обезценките и провизиите осигуряват добър процент на покритие на лошите кредити от над 70% средно. На ниво отделна банка обаче няма данни за специфични провизии и трудно може да се направят надеждни изводи дали на места съотношението не е по-проблемно. А също така не е ясно и дали, и доколко в някои институции няма скелети в гардероба, които не са показани в пълния им размер и биха могли да изядат сериозна част от капитала им. Банките с българска собственост като цяло са по-уязвими по тази линия заради залитането си към големи експозиции, често и към подозрително близки до собствениците и управляващите ги лица.

Мит 4: Има депозитна гаранция, така че няма риск.

Няма такова нещо като безрисков актив

Това е до голяма степен така, но не променя факта, че рискът при всяка банка е различен. Фондът за гарантиране на влоговете силно притъпява здравословния стимул на потребителите да търсят по-стабилни институции, което допълнително изкривява пазара – фокусира депозантите да търсят основно по-добри лихвени условия, което автоматично насочва пари към по-рискови институции.

Макар натрупаните във фонда 1.8 млрд. лв. да звучат внушително, всъщност те не стигат за покриване на всички депозити в никоя от десетте най-големи банки в страната (естествено дори при най-драматично развитие, част от активите могат да бъдат възстановени). Затова в случай на фалит ще трябва да се разчита държавата да се намеси и да подкрепи проблемната финансова институция, особено ако тя е системно важна или ако има опасност от банкова паника. Това може да стане със средства от фискалния резерв, ако към момента има достатъчно налични. При ниската си задлъжнялост българското правителство може да си позволи и заем, макар в такава кризисна ситуация цената му бързо да скача до неустойчиви нива. Теоретично при такава ситуация и БНБ има право да се намеси със собствените си средства на управление „Банково“. Това обаче може да се окаже по-продължителен процес и парите ви да останат блокирани известно време.

Стабилността на една банка обаче също не е задача, която може да се реши само чрез данни от отчета. За отправна точка могат да служат и външни оценки на рейтингови агенции, анализатори и т.н. Много от българските банки не са рейтинговани, но сред тези, които са, има доста голямо разслоение.

Все пак има балансови показатели, които дават ориентир (виж таблицата). Направените обезценки са добър показател, тъй като високите нива показват консервативна политика и намаляват риска да има нови големи негативни изненади. Те показват, че портфейлът вече е в по-голяма степен изчистен от лоши кредити, но също така може да са сигнал и че риск мениджмънтът в банката не е бил на ниво. Така например това съотношение е най-високо в институциите, чиито собственици в чужбина бяха национализирани (предишният ирландски акционер в БАКБ, както и контролираните от гръцки банки ОББ, Алфа банк) и изчистването на балансите беше наложено от правителствата, докато най-ниско е при тези в местни ръце. Цената на кредитирането на банката е хубав показател, защото е пазарен, но той може да има различни тълкувания. Колкото отпусканите от банката кредити са по-скъпи, толкова по-печеливша може да е тя, но същевременно, ако цената е ниска, това показва, че банката успява да е конкурентна на пазара и може да привлече нови клиенти или при нужда да вдигне лихвите. Класически показател за стабилност е и съотношението капитал/активи, което показва доколко институцията може да поема шокове, без да се налага външна подкрепа.

Мит 5: Кризата принуди банките да оптимизират дейността си.

Може би, но не достатъчно

Свиване на клоновата мрежа, масови съкращения – така често изглеждат новините за банки, но по други ширини. Известна оптимизация може и да се е случила на българския пазар, но на ниво система тя е практически незабележима. Административните разходи през годините наистина се свиват, обаче толкова плавно, че ефектът е по-скоро козметичен.

В резултат на това, комбинирано с намалелите печалби в сектора, нормално всички показатели за ефективност на банките се влошават. Динамиката в един от най-следените – cost-to-income (оперативни разходи към оперативни приходи), говори достатъчно. Индикаторът показва доколко единица разход, който банката прави, генерира приход за нея и при почти всички по-големи институции той се влошава. Най-добре стои Българската банка за развитие, което е обяснимо – без клонова мрежа, която да натоварва разходите, и с малко служители тя генерира големи приходи благодарение и на държавната гаранция, с която се ползва. Банките с по-разгърнати клонови мрежи (ДСК, Уникредит Булбанк, Сосиете женерал Експресбанк, ОББ, Райфайзенбанк)също показват добри показатели благодарение на икономии от мащаба, докато при някои от по-малките институции, опериращи при по-свити лихвени маржове, те са високи и това е и един от двигателите на започналата консолидация в сектора.

Всъщност банките са изправени под двоен натиск. От една страна, все по-навлизащото електронно, мобилно и т.н. банкиране изисква непрестанни инвестиции в тази област. От друга страна обаче, засега никоя банка не се престрашава наистина да загърби класическите канали от страх да не изгуби все още големия брой традиционни клиенти, особено в по-малките населени места. Вероятно през следващите години обаче, притиснати от свитите печалби, ще пренесат усилията именно на този фронт и ще се опитат да извоюват конкурентни предимства точно чрез свиване на разходи и по-добра ефективност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *