(Без)образователно

В последните 20 години българското образование, заедно с българското здравеопазване, бавно, но сигурно затъва. Сериозно се занижиха критериите за оценка, качеството на преподаване, практическата ориентираност и съответствието му с динамичната икономическа среда. Заради демографския срив се промени структурата на училищната мрежа. Постоянната липса на пари пък заплашително надвисна над училищата и ги принуди да се спасяват поединично и кой както може, за да оцеляват. Това доведе и до някои противозаконни практики, като например – вписване на ученици-„фантоми“, с цел получаване на финансирането на калпак.

Секторът традиционно е един от най-ниско платените, феминизиран, а подборът на учителите в последно време е напълно хаотичен: преподаватели стават не най-опитните и качествени хора, които да предадат опита си на децата в училищата и младите хора във висшите училища, а неуспелите да се реализират в други сектори, които търсят сигурност в условията на държавна работа. Тази тенденция е една от причините почти да изчезне общественото доверие в образователните институции. У нас образованието вече не е ценност, а по-скоро задължителен акт, като отговорността за ситуацията се прехвърля между родителите, учителите и държавата. Най-потърпевши от спора остават учениците и студентите – младите хора, които са бъдещето на родната икономика и които растат в една нездрава среда на постоянни упреци и прехвърляне на отговорност.
Целият образователен сектор може да бъде условно разделен на четири подсектори: начално, основно и средно образование; висше образование; наука;образование през целия живот. Прави впечатление, че така очертаните подсектори са поне споменати в предизборните платформи на политическите партии. Освен това, всички се обявяват за общодостъпно, модерно, светско и задължително образование. Подробно обрисуване на проблемите, възможните решения на поне някои от тях, както и обосновка, обаче, правят Лидер и Синята коалиция, но не съвсем успявайки да избягат от твърде общото и популистко звучене на някои обещания.
От Синята коалиция имат амбицията да предложат качествено нова стратегия за училищното образование, която да акцентира върху индивида и индивидуалното развитие, а не колективизма, възпитаващ еднакви „интереси“, както и засилване на професионализацията в образованието. Лидер пък са единствената партия, която строго регламентира в своята програма бъдещата роля на държавата и общините в образователната система: държавата ще определя цялостната политика и визия за образователния процес, подбора на кадри, финансиране и контрол, докато общините ще носят отговорност за строежа и поддръжката на сградния фонд на училищата, организация и регулация на транспорта и инфраструктурата, осигуряване на безплатно хранене на учениците, както и на тяхната сигурност и безопасност. Единствено от НДСВ са фиксирали внедряването на повече и по-модерни информационни и комуникационни технологии (ИКТ) като стъпка към по-модерно и адаптирано към съвременните условия българско образование. БСП пък обещава създаването на фонд за подкрепа на даровити деца и установяване на единни стандарти за изучаване на български език в училищата. От ГЕРБ са по-скоро ориентирани към студентите, както и към бизнеса, инвестиращ в образованието като източник на бъдещи кадри.
Висшето образование присъства като самостоятелен акцент в програмите на НДСВ, БСП, ГЕРБ и Лидер. Общото между платформите е, че обещават по-голяма финансова самостоятелност на университетите, разработване и прилагане на адекватна система за оценка и акредитация, регламентиране на нов модел на кариерно израстване на преподавателите, по-добри условия за мобилност, ранно включване на студентите в научни изследвания, разработки и процеси. Науката като отделен акцент е изведена в програмите на БСП и Лидер, но с твърде общо определена насока на развитие на научния сектор – „ускорено развитие на научно-изследователския потенциал“. Връзка между науката и висшето образование прави единствено Лидер, с предложение за партньорство между държавния и частния сектор в образованието, както и участие на бизнеса при финансирането на научните изследвания.
Прави впечатление, че употребата на термина „образование през целия живот“, без оглед на контекста, е напълно погрешна. Българските политици разбират под „образование през целия живот“ предимно квалификация и преквалификация на определени рискови социални групи. Значението на термина, обаче, е друго.
През март 2000 г. Лисабонската стратегия поставя като основна стратегическа цел превръщането на Европейския съюз в конкурентноспособна и динамична икономика на знанието в световен мащаб, която да гарантира устойчиво икономическо развитие, по-висока и качествена трудова заетост и активно социално сближаване. За постигането на Лисабонската стратегия Европейският съюз определя образованието и обучението през целия живот като приоритетни. Така се стига до създаването на програмата „Учене през целия живот“ със срок на действие 1 януари 2007 г. – 31 декември 2013 година, която цели да подкрепя взаимодействието, сътрудничеството и мобилността в образователните и обучителните системи в рамките на общността, за да ги направи конкурентни на световно равнище; подкрепя креативността, изучаването на чужди езици; насърчава иновациите.
С други думи, ученето през целия живот означава създаване на среда за творчество, достъпни иновации, повече възможности за разширяване на мирогледа, общата и професионалната култура на гражданите чрез курсове, кръжоци и други форми на учене в образователни центрове. Този процес се осъществява не без участието на библиотеките и музеите като модерни средища на знанието.
До промените България разполагаше с изключителна библиотечна мрежа, но от почти 20 години библиотечните специалисти работят в мизерни условия, на базата на остаряло законодателство и без достатъчно финансиране. В последно време поне за намирането на пари се създадоха повече възможности, с оглед достъпа до европейските фондове, но останалото зависи от държавата и тя не прави нищо, за да спомогне за модернизирането на библиотеките и музеите. Така, България окончателно затвърди мястото си на дъното измежду страните от нечетящия Юг с около 10% потребители на библиотеки и закупени книги на година средно около 3 – 4 броя, на фона на северните страни, където над 80% от населението ползва библиотеки, чете и развива личната си култура, т. е. – конкурентоспособност в условията на динамична икономическа среда.
Като се има предвид по-горното, политическите партии всъщност не създават среда за развиване на икономика, основана на знанието и обучението през целия живот, според така представените платформи, е само маркирано, без ясната отговорност за него и без съобразяване с възприетите от Европа ценности.
Друг проблем, който може да се нарече табу за политическите партии, това е емиграцията сред младите хора. С отварянето ни към Европа младежите осъзнават колко повече възможности имат и колко по-конкурентни биха били, реализирайки се в друга държава. Така бавно и постепенно се изчерпва човешкият ни ресурс, а управляващите досега така и не успяха да изградят адекватна среда за развитие на младите хора, за дапостигнем и ние достатъчно силна и конкурентна икономика, основана на знанието.
Общ проблем на средното и висшето образование, науката и обучението през целия живот е липсата на адекватна на средата законодателна база, както и стабилно държавно финансиране (бел. ред. – във високоразвитите страни то е в размер на 5% от Брутния вътрешен продукт). Оттук насетне, проблемите могат да бъдат разграничени в зависимост от специфичните нужди на обектите и субектите на образователната система:
– Начално, основно и средно образование: „вход“ и „изход“ за съответните степени; въвеждане на ясни и адекватни критерии за външно оценяване; матури; модернизиране на учебните програми; изготвяне на разбираеми и подходящи за отделните възрасти учебници; система за оценяване и развитие и на преподавателите.
– Висше образование и наука: „вход“ за университетите; акредитация и оценка на дейността; финансиране на студентите чрез кредитиране с преференциални условия; ясна регламентация на научните степени; система за оценка и развитие на преподавателите и научните работници; развиване на научна дейност в университетите; „изчистване“ на незаконните университети; борба с издаването на фалшиви дипломи.
Каквато и стратегия да предприеме следващото правителство, място за още експерименти с бъдещето на България – младите хора – няма. Достатъчно дълго време няколко правителства подкопаха дългогодишно изгражданите традиции и доверието в образователните институции. Необходима е ясна стратегия и визия за българското образование, твърда законова регламентация, както и повече внимание за институциите и центровете за обучението през целия живот.
Безспорно, най-голямото предизвикателство на бъдещите управляващи ще бъде обратният процес по реабилитиране на образованието като ценност, за да се върнат и доверието и уважението към институциите. Същевременно, България трябва да създаде среда за развиване на модерно и качествено образование, отговарящо на нуждите на бизнеса. Това изисква по-широко експертно сътрудничество между бизнеса и образователните институции и повече отговорност от страна на реалния сектор, но това е въпрос и на зрялост. Силна икономика се гради на базата на потенциал, знания и умения, т. е. – човешки ресурс, който изисква постоянна и системна грижа. Докато държавата, семействата и образователните институции не престанат да бягат от своята отговорност и не изпълнят всеки своя дял от ангажимента към децата и младите хора – човешкият ресурс на България ще остане полу- и даже неграмотен, обезверен, неконкурентоспособен и труднооцеляващ в условията на опита за европеизиране и приобщаване към по-развития свят.

Миглена Иванова, expert.bg