Без посока
На пръв поглед нищо й няма на българската икономика, дори приятно изненадва с добра кондиция – брутният вътрешен продукт през второто тримесечие на 2014 г. отчете 1.6% реален годишен ръст, с 0.5% (към 1/3) повече от първите три месеца на годината, с 0.2% повече от същия период на 2013 г. И в същото време показателите за бизнес климата падат постоянно от януари. Не са нужни особени анализаторски умения, за да видим симптоми на нарастващо безпокойство: бизнесът е физически здрав (доколкото може след 5 години в депресия), но психически потиснат и тревожен. За първи път от 2000 г. насам преминаваме
отвъд точката на безтегловност,
момента, когато бизнесът губи ориентация за бъдещето, губи усещането за предвидимост. Каквото и да става, 20 до 30% от стопанските ръководители определят околната среда като несигурна. Това е нормалното, „фоново“ ниво на страха от бъдещето. Но когато над 50% от хората, които вземат стратегическите решения в предприятията, се страхуват трайно, месеци наред от „несигурната среда“, това е сигурен сигнал за загуба на предвидимост. В момента наближаваме консенсус – през юли между 60% и 70% от ръководителите в различните отрасли определят „средата“ като несигурна. „Не знам какво става“, вдигат рамене тъкмо онези, които трябва да знаят. Такова състояние е странно, до парламентарните избори остават едва 45 дни. Обикновено е точно обратното:
изборите консолидират очакванията
и създават сигурност, защото всяка политическа партия, която иска доверието на избирателя, задължително трябва да го убеди, че знае какво трябва да се прави, че има ясна идея накъде ще водят страната. При цялото разнообразие на шарените политически платформи и програми, те всички отразяват реалността и логично всички се обединяват около решения, които обществото очаква и подкрепя. Така се формира национален консенсус за целите, които никой не оспорва, а търси да подчертае своите предимства в детайлите, в по-умелите решения, които предвижда, в по-компетентния управленски екип, който предлага.
Общественият диалог е смисълът
на предизборната кампания. В дискусиите се съпоставят политическите тези и се откроява доминиращ модел, който печели подкрепата на мнозинството избиратели. Партията, която стои зад него, печели изборите, а с тях и възможността да приложи на практика своята програма. Наред с прекия си политически резултат предизборният диспут дава надежди и създава сигурност – дори и ако надеждите са измамни, а сигурността – илюзорна. Виждате ли нещо такова у нас? Не,
цари дълбока дезинтеграция
на цялото общество. Месец и половина преди изборите само една партия със социологически значим шанс да попадне в следващия парламент е обявила нещо като програма. Сиреч е сътворила едно скучновато четиво, сборник от лозунги и заучени фрази, никаква конкретна идея какво да прави държавата от деня след изборите. Фалш, самодоволство и видима неспособност на кандидатите за народното доверие да възбудят енергията на нацията , желанието на народа да се впрегне на работа в името на ясни, желани цели. Никакъв обществен диалог. Обидите, подигравките и откровените клевети, с които опонентите се обсипват, не са дискусия. Липсва и желание, и умение да се изслушват чужди мнения и да се говори с аргументи, никой не търси разбирателство.
Пълна бюрократизация на политиката!
Всички партии до една ни предлагат своите номенклатурни кадри, а те изглеждат съвсем еднакви, все по-сиви човечета, сухи рецитатори на партийните решения. Речта им е все по-малко разбираема, няма ярки, обсебващи оратори, всяка говореща глава реди добре сресани думи, а смисъл няма. Партийните отбори водят яростни схватки помежду си, но цялото им „биткаджийство“ стига до удари по опонента, те воюват един срещу друг, но не предлагат на избирателя нищо положително. Битки между партийни чиновници. Обществото е напълно игнорирано. Дори партньорите на държавата в „тристранката“ – синдикати и работодатели са изключени от политическия диалог. За „гражданска“ позиция ни пробутват лобистка пропаганда на „неправителствени“ организации и „мрежи“, един хранен от държавата октопод.
Икономическа полемика изобщо липсва!
Да подчертая ясно: нямат нищо общо с реалната икономика препирните за актуализация на бюджета, за дефицита, за „еврофондовете“ – всички тези проблеми единствено засягат публичните финанси. Спорят за парите на държавата, които всяка власт „усвоява“, свои в полза на протежираните си проекти, общини и съответните икономически кланове, които стоят зад съответните проекти. Нормалният частен бизнес няма нищо общо с държавните милиарди, които политиците делят. Напротив, тази делба на милиарди, тази битка между абонатите на обществени поръчки, поражда откровен страх и несигурност. А когато бизнесът загуби посоката, когато не вижда тренд, той спира на нивото на санитарния минимум (ре)инвестиции, скъсява хоризонтите, работи ден за ден. От своя страна, на растящата несигурност реагират банките. Те все по-трудно и по-малко ще кредитират, за да поддържат все по-висока ликвидност. Ако и след изборите продължи същото хаотично политическо брожение, страх и несигурност в стопанството, още до края на годината ни чака рецесия. И тази криза няма да е вносна, а естествена локална криза на несъстоятелно държавно управление. Когато икономиката се движи без посока, тя скоро поема в единствено възможната посока – надолу.