Война между поколенията

Анатол Калецки The Times Във вторник станах на 58 г. Ако работех в Гърция, можех да се пенсионирам. Макар че плащането на пенсии в Гърция обикновено започва около 61 г., специални осигуровки ти позволяват да се пенсионираш и на 58 г., ако си работил 35 години. Това, както се оказва, е именно периодът, в който съм работил. Индексираната ми пенсия от гръцки правителствени облигации би била на стойност от 75 до 90% от средната заплата за страната, гарантирана от държавата до края на живота ми. Ако искате да знаете защо Гърция ще фалира и защо еврото е на ръба на колапса, не търсете отговор другаде. Най-добрият аргумент за евросрива прочетох в един германски вестник: „Гърците излизат по улиците да протестират против увеличението на пенсионната възраст от 61 до 63 г. Значи ли това, че германците трябва да увеличат трудоспособната възраст от 67 до 69 г., за да могат гърците да се наслаждават на пенсиите си?“ Огромен социален конфликт Това обаче не е поредната статия за гърците, които дават воля на личните си желания, и уверените в собствените си принципи германци. Битката около държавните спасявания в Европа е нищо в сравнение с огромния социален конфликт, пред който е изправен целият свят в близките 20 години. Това няма да е борба между държавите или социалните класи, а между поколенията, която във Великобритания започва тази година. Краят на Втората световна война през май 1945 г. беляза началото на бейби бума, продължил до средата на 60-те години. Сега, 65 години по-късно, съответстващата пенсионна революция е на път да разтърси обществото, икономическите и политическите институции. Ако думата „революция“ ви звучи прекалено, спомнете си най-важния проблем в британската политика в момента, а след това нека насоча вниманието ви към най-важната книга по въпроса, написана, както си му е редът, от министър в новото правителство. Проблемът, разбира се, е неудържимият размер на публичния дефицит. Книгата е наречена „Ощипването“ и е от Дейвид Уилетс, министър за висшето образование от Консервативната партия. Подзаглавието й предава и основното послание: „Как бейби бумърите отнеха бъдещето на децата си и защо трябва да им го върнат“. Защо правителствата навсякъде свършват парите – не само във Великобритания и Гърция, но и в Америка, Германия, Япония и Франция? Защо данъците неумолимо се увеличават във всички развити капиталистически страни? И защо публичните разходи се орязват за училища, университети, наука, отбрана, култура, околна среда и транспорт, а разходите за здраве и пенсии продължават да растат? Популисткият отговор е, че всички ще платим заради алчността на банкерите. Според изчисления на МВФ кредитният крънч, банковите спасявания и рецесията са едва 14% от очакваното увеличение на бремето на британския публичен дълг. Останалите 86% от дългосрочния фискален товар са резултат от ръста на публичните разходи за здравни, пенсионни или дългосрочни социални грижи. Кредитният крънч и рецесията не са причина за товара от публични заеми и харчове. Те само извадиха наяве една свързана с остаряването фискална криза, която е неизбежна, защото до 2020 г. мнозинството от бейби бумърите ще се е пенсионирало. Рационалното решение на тази криза би било правителствата да намалят разходите за пенсии, здравни и дългосрочни социални грижи. Въпреки това именно те са „ притежателното право“, което политиците защитават и за което определят тясно предназначение за парични средства не само във Великобритания, но и в Америка и много европейски държави, докато в същото време други правителствени програми биват безмилостно орязвани. Политиките на следващото десетилетие ще се доминират от битката за публични разходи и данъци между поколенията. Младите хора ще осъзнаят, че различните категории на публични разходи са в пряк конфликт – ако искат повече пари за училища, университети и опазване на околната среда, трябва да гласуват за съкращаване на здравните грижи и пенсиите. Училищата и университетите са по-важни за бъдещето на едно общество от пенсиите. Демокрациите по цял свят обаче смятат другояче. Макар и много политици да твърдят, че мислят изцяло за образованието (спомнете си трите приоритета на Тони Блеър: „образование, образование и образование“), в действителност подкрепят здравните и пенсионните грижи до степен на държавен фалит, като в същото време изцеждат университетите. Същото се отнася и за фискалните ползи, които се трупат на пенсионерите с годините – по-добре ли е за обществото да предлага безплатни транспортни карти на 80-годишни богаташи, вместо на студенти или на бедни младежи, които тепърва ще търсят работа? Защо подобни конфликти на интереси между старите и младите никога не се обсъждат? Отчасти заради мита, че пенсионерите „имат право“ на многото си облаги, защото са си „платили дълга“ чрез държавните застраховки и данъци. Това не е вярно. Истинската стойност на осигуровките за средния бейби бумър е 118% от данъците, които е плащал според Уилетс и повече – според други изчисления. Интересите на „сивите пантери“ Второто и по-важно е, че бейби бумърите са толкова много, че никой политик не смее да поведе кампания срещу интересите им. А и възрастните са по-склонни да гласуват. В резултат демократичните общества все повече ще стават заложници на специалните интереси на „сивите пантери“, чиято власт неотклонно ще расте с пенсионирането на още бейби бумъри. Ще се изроди ли политиката в конфликт между стопяващия се брой гласоподаватели с деца, които се интересуват повече от образованието и бъдещето, и масивната сила на пенсионерите с по-краткосрочни времеви хоризонти? Ето едно скромно предложение как може да се избегне този ужасен изход. Тъй като децата под 18 г. нямат право да гласуват, може би трябва да се отнеме и правото на глас на пенсионерите над 75 или 80 г. Една също толкова ефективна алтернатива би била да се даде допълнителен глас на майките за всяко дете, което имат под възрастта за гласуване. Тъй като подобни реформи не са вероятни, чакам с нетърпение мига, в който гръцкото правителство ще бъде принудено да продаде Партенона, а „Оксфорд“ и „Кембридж“ ще се превърнат в луксозни старчески домове.  

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *