Голямата консолидация

New York Times На пръв поглед властва популизмът. Американците активно участват в протестите на „Чаената партия“. Гърците се бунтуват. Отиват си чиновници, предстои финансова проверка във Федералния резерв, а Goldman Sachs е в очакване на съдебно преследване. В Кентъки пък синът на Рон Пол е на път да спечели първичните избори за републиканската номинация за Сената. Не революция, а концентрация Не се подвеждайте по този показен поход срещу статуквото. Вгледайте се в основите на политическата и икономическата власт и вълната от популизъм изведнъж ще ви се стори като чиста дандания, която маскира истинската голяма история на нашето време. От Вашингтон до Атина икономическата криза ражда затвърждаване на вече установеното, а не революция; не разпръскване, а бетониране и концентрация на властта в ръцете на същия онзи елит, който предизвика катастрофите. Вижте само ситуацията в Европа. Седмица след началото на гръцката фискална криза се говореше единствено за слабостта на Европейския съюз (ЕС), за безразсъдството на твърде бързото му разширяване и неспособността на европейската управляваща класа да предвиди бедствието. После обаче ЕС се задейства и спаси Гърция с цената на близо трилион долара, като в същото време наложи на Атина икономически условия „от типа, които победените главнокомандващи подписват в някой вагон в края на кръвопролитна война“, както живописно обрисува нещата журналистката на „Вашингтон пост“ Ан Апълбаум. Ако спасителната акция все пак успее, ЕС значително ще увеличи влиянието си върху страните членки, а една криза, провокирана от прибързана и движена от елита интеграция, ще доведе до още по-голяма интеграция и още по-мощен елит. Преплитане на държавен и частен интерес Тази траектория би трябвало да е разпознаваема за американците. Паниката през 2008 г. настъпи донякъде защото държавният интерес беше твърде тясно преплетен с частните, за да бъдат допуснат сривът на втория сектор. Усилията, които САЩ положиха да потушат паниката, и цялото прокарано за целта законодателство само засилиха опасната симбиоза. От Програмата за освобождаване от проблемни активи (TARP) до законопроекта за стимулиране на икономиката, от спасяването на автомобилния сектор до реформата в здравеопазването, всичко това създаде огромен брой нови публично-частни партньорства, които направиха по-силни вътрешните хора за сметка на външните, големите институции за сметка на малките и Вашингтон за сметка на щатските и местните ръководни органи. Главните изпълнителни директори, чиновниците и политиците са по-силно свързани от когато и да било преди. Подобна, но по-незабележима консолидация се случи в сферата на националната сигурност. Въпреки че в предизборната си кампания Барак Обама критикува твърде агресивната външна политика на предходната администрация, настоящият президент запази почти всички извънредни правомощия, които Джордж У. Буш си издейства след атентатите от 11 септември 2001 г. Да, някои от по-мащабните придобивки на предходната администрация бяха отхвърлени, но основната архитектура на изпълнителната власт, установена след терористичните атентати (като широките правомощия за задържане, разпит и физическо елиминиране, въведени за хода на неограничена във времето война), изглежда, ще се запази и при следващите президентски мандати. Разглеждани самостоятелно, много от тези мерки са напълно обясними. В своята цялост обаче те говорят за система, която е в състояние да се движи само в една посока. Консолидацията води до криза и отговорът е още по-голяма консолидация. Икономическата централизация донася непредвидени последици и възниква необходимостта от политическа централизация, за да се справим с проблема. Щом едно правителство съвсем очевидно не е в състояние да избегне терористичните атаки или формирането на балон в сектора за недвижими имоти, явно са му необходими още по-големи правомощия, за да предотврати следващия случай. Или пък по-следващия. Правителствени субсидии ЦРУ и ФБР не осуетиха 11 септември и сега си имаме Министерство на вътрешната сигурност. Десетилетията на държавни субсидии за купувачите на жилища съдействаха за срива на жилищния сектор и естествено сега правителството вече субсидира автомобилната индустрия, сектора за зелена енергия, здравеопазването и т.н. Моделът се прилага не само за политиката, но и при кадруването. Грешките на Робърт Рубин допринесоха за възникването на неконтролируем финансов сектор и страната се обръща към неговите протежета Тимъти Гайтнър и Лорънс Съмърс, на които им се възлага да оправят бъркотията. В крайна сметка на кого другиго бихте поверили цялата тази концентрирана власт? Рон Пол? Денис Кучинич? Сара Пейлин? Това е превратната логика на меритокрацията. След като дадена система стане достатъчно сложна, няма значение колко ще оплеска нещата цветът на нацията. С всяка следваща криза влиянието на същия този елит ще расте, защото изглежда, това са единствените хора, които разбират системата достатъчно добре, за да я оправят. Твърде големи, за да фалират Ремонтите им обаче често още повече усложняват и централизират системата и я правят по-уязвима за следващата изненада за националната сигурност, следващото природно бедствие или следващата икономическа криза. Ето защо въпреки цялото популистко говорене и всичките обещания от Вашингтон, това не е краят, а началото на ерата „твърде големи, за да фалират“.