Гурбетчиите ни плашат Европа
Имигрантите ще са едва 0,8% от населението на съюза през 2020 г.
Легалната работа ще остане мираж и след влизането ни в ЕС
Разширяването на Евросъюза не е само политически проект, а събитие, което директно ще повлияе върху живота на немалко хора у нас. Това са емигрантите – както легалните и нелегалните, така и бъдещите, които искат да устроят живота си в чужбина. Днес да си мобилен е въпрос не само на персонално предпочитание и нагласа, а и предпоставка за пълноценен живот, професионално и личностно развитие. Свободното придвижване е основно право на хората. Въпреки това за много граждани от новите и от бъдещите страни членки бариерите за работа в ЕС са все още непреодолими.
Българите се интересуваме не само от официалната дата на присъединяване на страната ни към ЕС, но и от сложните политически събития около либерализирането на трудовите пазари. Защото членството на България не значи, че автоматично придобиваме правото да работим легално в повечето страни от съюза.
Затова няколко събития от политическата сцена в Европа заслужават особено внимание. От една страна, е отварянето на пазарите на труда в Гърция, Испания, Финландия и Португалия за 10-те новоприети членки на Евросъюза. Досега само Великобритания, Ирландия, Швеция, Малта и Кипър бяха либерализирали трудовия си пазар за всички пълноправни членки на ЕС. Отказът обаче на останалите да допуснат работна ръка от „10-те нови“ е израз на недоверие към цялостния процес на разширяването. Като цяло ЕС остава в по-голяма степен затворена за работещите от новите страни членки.
От друга страна, са негативните сигнали, които Ирландия и Великобритания излъчват в публичното пространство по повод бъдещето присъединяване на България и Румъния въпреки известно смекчаване на тона напоследък. Обяснението е, че трудовите им пазари ще останат затворени за нас, защото не искат да бъдат единствените държави, които ще поемат новата имигрантска вълна. Това е особено неприятен удар, защото тези две държави са символите на либерализма, с отворени граници за работната сила, които не веднъж са защитавали свободния пазар като катализатор на просперитет и растеж. На този фон призивът на Еврокомисията към страните от ЕС-15 да премахнат бариерите си, защото те по-скоро вредят, отколкото помагат на икономиките им, остава нечут.
Въпреки емоциите данните показват, че имигрантите от Източна и Централна Европа (легални и нелегални) не представляват голям процент от населението на ЕС. Според различни изследвания и прогнози, до 2020 г. при отворени граници, имигрантите в старите страни членки ще наброяват едва 0,8% от населението. В момента дори в Ирландия (където не съществуват бариери за имигранти в рамките на ЕС) и Германия (която традиционно е предпочитано място за работа от източноевропейците), пришълците представляват едва около 1% от работната им сила. Но повечето от гражданите в ЕС остават скептични. Социологическите проучвания показват, че европейците са негативно настроени и в по-голямата си част желаят въвеждането на годишни лимити за имигрантите или друг вид бариери пред свободното движение на работна ръка.
Събитията в ЕС през последната година – отказът да се ратифицира европейската конституция от Франция и Холандия, дебатите около бюджета в края на м. г., са само повърхността на вътрешната опозиция, която съществува в съюза. Причина за противоречията не е икономическата интеграция на страните, а по-скоро политическата и социалната натовареност, която носи европейската супердържава. Идеята „европейски социален модел“ поставя на преден план социалната толерантност на ЕС, чиято основна цел е сближаване на регионите по жизнен стандарт. Въпреки че европейският бюджет представлява едва 1,09% от общия брутен национален доход на ЕС, той е причина за дебати. Той олицетворява в съзнанието на хората идеята за протекционизъм и солидарност. Макар че протекционизмът отдавна не е актуална тема в научните икономически среди и дори напротив – пазарните принципи са безспорни носители на икономически прогрес, ЕС създава политическо и психологическо внушение за патерналистична супердържава, която трябва да защитава гражданите си. Именно поради това разширяването на ЕС се приема от „старите“ европейци като подаяние към новите членки. А те са готови на солидарност, стига да не става за тяхна сметка.
През последните години Германия, Австрия, Франция, Гърция растат със сравнително бавни темпове, безработицата расте, предприемачите инвестират в чужбина. В същото време хиляди имигранти от новите страни членки са готови да работят за по-малко пари, без да оспорват условията на труд и работното време. В това старите страни членки виждат заплаха за собствените си работни места и индустрии. В тази среда голяма част от европейците се противопоставят на разширяването. Най-крайни са Австрия и Германия, които обявиха, че няма да отворят трудовите си пазари до последния възможен момент – 2011 г.