„Гърция е по-равна от всички в ЕС!“ Ами България?

За честитка по случай левия референдум на СИРИЗА ще цитирам левия Ленин: „В дюкяна не ти казват, че за стоките трябва да плащаш с пари. Това и така всеки го знае.“

С пожелание да няма десен референдум на Камерън ще цитирам десния Адам Смит: „Англия е нация от бакали.“

А пък с мисъл за нас перифразирах в заглавието разобличителя на тоталитаризма Оруел. Защото, ако дадем ухо на официална Гърция, дори всички в евросъюза да са равни – тогава Гърция трябва да е най-равната от всички. Да няма двоен стандарт! Например при помощите – да има единичен, само за Гърция! Иначе евросъюзът я унижава. Докача достойнството й. Доказано древноисторически. И т.н.

До гръцката криза европейското достойнство на България беше в мълчанието

Каквото и да говорехме у нас, пред евросъюза мълчахме. Не се молехме за „разбиране“: „У нас властта много краде, дайте ни от общите пари!“ „У нас чиновниците са много корумпирани, дайте ни от общите пари!“ „У нас бизнесмените много фалират, дайте ни от общите пари!“ И т.н.

Но е днес няма да дирим „разбиране“. Днес, госпожи и господа, ние крещим: „Стига! Доста! Баста!“ Крещим го в себе си. Крещи достойнството ни, de profundis, от дълбокото, дето сме го скрили. Някои крият слабостите си – винаги. Други крият силата си – до време. Ние сме се научили да крием качествата си. Достойнството е качество винаги. А като излезе наяве, превръща се в сила. Ако е истинско. Нашето е истинско. Доказахме го с досегашното си мълчание.

Седнали сега гърците да плачат: „Цял живот да работя за някакви си деветстотин евро пенсия, а те искат да ми ги ограничават! Терор! Геноцид!“ А какво да кажем ние с гайдите? Психясвали и се самоубвали – сигурно е вярно. А у нас през деветдесетте? Помните ли тая черна статистика – на самоубийците, млади и стари, на заболелите душевно? Именно душевно – душата боли. Боли и нашата помнеща душа днес. И заради тях тогава, и заради нас днес – трябва вътрешният крясък да се превърне в членоразделна реч. Примерно:

„Не, не сме съгласни да говорим само за пари. Гърците били взимали, крали, пилели – това е минало. Но сега те говорят за страданието – сегашно и бъдещо. Добре, да говорим за страданието – но ние познаваме това страдание по-добре от тях. И не сме го оценявали в пари. В пари то няма цена. Цената на това горчиво знание я платиха нашите мъртви и нашите луди. И ще я плащат, колкото и да е страшно да го осъзнае човак – и да го каже. А гърците искат именно собственото си – бъдещо – страдание да превърнат в общи пари.

Искат да изтъргуват страданието като futures

Но ние ще им напомним: нали вече взехте от общите пари – и се докарахте до страданието си сега. Заключаваме: гръцкото страдание с пари не се лекува. Както не можеше – и не може – да се излекува и нашето. Съюзе, да не им даваме вече!“

Това са прави думи и ние ги научихме вече по трудния начин. Да се правим, че сме забравили урока и страданието си, е недостойно и предателско. А да мълчим или с половин уста да подхвърляме по нещичко в този дух и да следим срамливо „дали ще мине“ – като напоследък – значи на практика сме се съгласили с единичния „гръцки стандарт“. И сме плюли на българското страдание.

Като мълчим, повличаме се по схемата, че решението или нерешението на гръцката криза зависи от правилното количество пари и почваме да калкулираме кондиката: ако, значи, съюзът им даде толкова, ще е загуба, но еврото може да не се срине; ако не им даде, ще е икономия, но еврото може да се срине, да видим как е по на сметка… (Забележете, винаги „дадат“, никога „дадем“ – сякаш това не са общоевропейски, съюзни наши пари – ето ви примерче за постоянното ни самоунижение.) Ако приемем това сметкаджийство, приемаме и най-бакалското разбиране за евросъюза, натрапвано напоследък от официална Англия – че той е съюз, основан на пари. Грешка, госпожи и господа от западния ни остров. Европейският съюз е основан не на пари, а на принципи. Това се отнася и до вас, госпожи и господа от южния ни комшулук – защото вие пък напоследък натрапвате, че съюзът бил основан на лозунги. „На първо място – хората! – каже – На второ – банките!“ Банковият обирджия ще ви благодари. Но видяхме, че и архилевият Ленин е знаел, че не е така – пък го е и написал за такива като вас.

Трябвало било съюзът да се реформира, тръбят от двата края, десните от Англия и левите от Гърция. Вярно, трябва. Но няма да стане, ако промяната е да сложим в основата бакалския подход. Няма да стане и ако промяната е съюзът да се преоснове на лозунги – ами откъде ще проси съюзът пари, както Гърция проси днес от съюза? От Америка? Китай? Без чужди пари лозунгът остава гол като Андерсеновия цар.

Затова – да си покрием голотиите с няколко азбукарски истини:

основният принцип на евросъюза, както на всеки истински съюз, е солидарността – не сиромахомилството

Това е принцип, не ценност. Принципът е ценност, не просто речена в нищото, а ценност, взета като ръководство за реално действие. Реалното действие предполага дисциплина. И да си държиш на дадената дума. Който не прави така, не е солидарен. Значи, не е за съюза. Това е очевидно. Защо не е очевидно за официална България? Къде й гледат очите? Или си е глътнала езика?