Дали щастието ще замени БВП?

През 1934 г. Саймън Кузнец предупреди Конгреса на САЩ: „Благосъстоянието на нацията не може да се измери с националния доход“, за да се вмести в старата традиция, която учи, че животът е повече от пари – пише популярният икономист Тим Харфорд в статия, публикувана в The Financial Times. Конкретният случай обаче е по-специален, защото Кузнец и неговият малък екип първи в света разработи системата на националните сметки, залегнали в основата на сегашната концепция за брутен вътрешен продукт /БВП/. Кузнец е този, който измисли БВП – и очевидно той е този, който най-добре е познавал ограниченията на БВП.

Напоследък критиката на Кузнец към неговото собствено откритие намира множество последователи. От най-горните ешалони в администрацията на Барак Обама до президента на Франция Никола Саркози и премиера на Великобритания Дейвид Камерън, днес политиците са завладени от идеята да измерят националното благоденствие. Всъщност те вървят по стъпките на едно малко кралство в Хималаите, Бутан, където първи са започнали да изчисляват „брутно национално щастие“.
Камерън е най-новият в тази компания, като наскоро заяви, че Великобритания трябва да потърси алтернативни мерни единици за национален прогрес – които да показват „не само как нашата икономика расте, а и как животът ни се подобрява; не само стандартът ни на живот, но и качеството ни на живот“. Анализатори подозират, че всеки политик има собствени мотиви да преследва тази цел – да се хареса на гласоподавателите, да омаловажи икономическите проблеми и т.н. – резултатът е, че т.нар. „икономика на щастието“ набира скорост.
Да се поддадеш на щастието е едно, да го измериш е друго. Грубо казано, има три подхода за измерване на благоденствието в една страна. Единият е да се използва утвърдената рамка на националните сметки и те да се адаптират. Вторият подход е да се наберат данни по обективни показатели, свързани с благоденствието: всичко от жизнени очаквания до престъпност, от норма на самоубийства до неравенство на доходите. Третият – като трите подхода не се изключват взаимно – е директно да се питат хората как се чувстват; еквивалент е да се измерва индивидуалното богатство с помощта на въпроса: „По скалата от 1 до 10, колко сте богат?“
В интелектуално отношение проектът за измерване на националното благоденствие спада към левия център. Самите национални сметки – както и статистиката за безработицата – се прочуха през 1930-те години, когато Франклин Рузвелт се опитваше да изведе САЩ от Голямата депресия и правителството разбра, че знае много малко за действителното състояние на икономиката: нещо по-съществено от „много зле“. Втората световна война и фокусът върху централното планиране, който тя доведе, само засилиха интереса на правителството върху възможността да се разбере как функционира икономиката.
Противното мнение беше изразено най-лаконично от Джон Каупъртуайт, финансовият лес-фер министър на Хонконг през 1960-те, който твърдеше, че не събира икономическа статистика, за да не дава оръжие на планьорите. Неговата гледна точка не спечели. Кузнец получи Нобелова награда през 1971 г., тоест третата по ред Нобелова награда по икономика. Трудно е да се открият сериозни икономисти, които да твърдят, че изготвянето на национални икономически сметки е безсмислено. Въпросът е – дали те трябва да се допълват с нови сметки за национално благоденствие, казано забавно – да се прави индекс на националното щастие?
Според британския премиер – трябва. “ Щастието не може да се улови на лист хартия, както и не може да се бутилира“ – обясни той миналия месец. Проектът за индекс на щастието според него има по-практична цел: да помогне на правителството да разбере, „осигурявайки доказателства“, какъв е най-добрият начин за подобряване на благосъстоянието на хората. Тоест изглежда, че според Камерън с помощта на индекси за щастието коалиционното правителство на консерватори и либерали ще постигне по-щастлива нация по същия начин, по който политиците с помощта на националните сметки на Кузнец отговориха на Депресията и избухването на войната.
Но преди да си отговорим на въпроса, какво правителството може да направи след като разполага с мерки за щастие, да разберем как всъщност можем да измерим щастието. Макар невро – икономистите да не са против вкарването на хора в тахографи и сканирането на мозъци, има и по-лесен начин: да се попитат хората дали се чувстват щастливи. Това /на пръв поглед/ изглежда почти вярно: ако си щастлив, ще го знаеш.
Но и тук има два много различни подхода: първият, по-добре познат, е да се събере информация за „удовлетвореността от живота“, като се разпитат хората дали като цяло са удовлетворени от техния живот, например поставяйки оценка по скалата от 1 до 10. Алтернативата е да се насочи фокус към конкретни събития и да се разбере какви чувства пораждат те. Това позволява методът „реконструкция на деня“ /DRM/, разработен от психолога Норбърт Шварц, икономиста Алън Кругер /доскоро главен икономист на финансовото министерство на САЩ/ и психолога Даниъл Канеман, който също е носител на Нобеловата възпоменателна награда по икономика. С DRM хората се насърчават да си спомнят, епизод по епизод, събитията от предходния ден и преобладаващото чувство, което тези събития са породили – стрес, мир, изтощение, вдъхновение.
Накратко, единият подход измерва удовлетворението от живота, а другият настроението – а двете концепции са два твърде различни начина да се мисли щастието. Едно сравнително изследване се е насочило към жени в Рен, Франция и Кълъмбъс, Охайо. Установено е, че американските жени два пъти по-често казвали, че са удовлетворени от техния живот. Същевременно французойките прекарвали по-голяма част от деня в добро настроение. “Твърде дълго използвахме една и съща дума за много различни неща“ – казва професор Канеман. “На практика има реална нужда да се направи разграничение между удовлетвореност от живота и настроение, или изживяно щастие. Те са много различни и имат различни причини и следствия“. Ако политиците искат да включат измерването на щастието в рамката на националната статистика, към тази разлика трябва да се подходи много сериозно.
Очевидно възражение срещу новият акцент върху индикаторите за национално благоденствие е, че на практика всичко това изобщо не е ново. Най-известният – макар и оспорван – резултат в икономиката на щастието досега е т.нар. парадокс на Естерлин, изведен още през 1970-те години: парите купуват щастие във всяко едно общество, но богатите общества не изглеждат по-щастливи от тези със средни доходи.
И все пак данните за субективното благоденствие непрекъснато се подобряват. От четири десетилетия във Великобритания се публикува алманахът „Социални тенденции“, в който се включва информация за престъпността и страха от престъпност, нагласите към брака, удовлетвореността от здравните служби, брой обаждания на телефони за защита на децата, замърсяване на въздуха, рибни запаси в Северно море и още много други. Същото се прави и в други страни.
Така че темата благосъстояние заема странно място. Някои мислят, че нужните данни вече са налице: Ендрю Осуалд от Университета Уоруик, водещ застъпник за използването на данни за благоденствието, обръща внимание, че в официалното изследване на работната сила в UK вече са включени въпроси за депресията и страха. Осуалд иска да има повече такива въпроси – но и да се обръща повече внимание на отговорите: това е искане не да се прави нещо различно, а да се прави повече.
Същевременно професорите Канеман и Кругер, а и други, имат по-радикални планове. Те предлагат публикуване на бюджети на времето паралелно с националните сметки. Някои от тези предложения вече започнаха да се внедряват от Бюрото по трудова статистика на САЩ, с финансиране от Националния институт по стареенето.
Изследванията на бюджета на времето използват представителни извадки, за да разберат как нацията прекарва времето си – дали готви, дали пътува от и до работа, дали гледа телевизия. Елементът щастие се появява тогава, когато тези изследвания се съчетаят с DRM. Това става, когато респондентите се карат да поставят оценка на емоциите, които изпитват при извършване на различни дейности, така може да се разбере колко дълго хората прекарват в предимно неприятно състояние на ума – както и за нещата, които те правят едновременно. Най-неприятните за човека дейности се оказват пътуването до работа и работенето. Сексът, обядът и вечерята рядко се посочват като неприятни.
Екипът Канеман – Кругер е разработил и олекотена версия на DRM, която може да се провежда и под формата на телефонно интервю. Бюрото по трудова статистика вече извърши първото си изследване според новия метод. Пилотните изследвания дават резултати, които като цяло са близки до DRM; първите данни на официалната статистическа служба ще бъдат готови в началото на 2011 г.
Но дали бюджетите на времето, или някоя алтернативна мярка за благоденствие, ще дадат на политиците инструмент с практическо значение? Ще се окаже ли прав Каупъртуайт, че данните само насърчават политиците да се месят в живота на хората? Според Кругер нещата не стоят така. “Този подход е особено желателен, когато се оценяват интервенциите на политиците – като инвестиции в пътища и железници водят до намаляване на пътуването до работа, законите за забрана на извънредния труд водят до съкращаване на работния ден, а игрищата водят до повече занимания в свободното време“.
Националните бюджети на времето могат да направят даже нещо повече, защото те заобикалят непокоримия проблем на удовлетвореността от живота: за един оценка 5 от 10 за другия е оценка 8 от 10. До един момент този проблем може да бъде игнориран, особено ако се работи с големи извадки, но щом има системни разлики между оценъчните съждения на различните хора – между граждани и селяни, между бели и черни, между датчани и французи – данните не могат да се използват като база за сравнение между различните групи. В едно изследване на Евробарометър, 64% от датчаните посочват, че са „много доволни“, същото казват 16% от французите. Колко ли казват тези цифри за реалните различия в благоденствието на хората в Дания и Франция?
Националните бюджети на времето измерват колко време хората се занимават с дейности, будещи най-вече негативни емоции. Така значително се намалява, макар и да не изчезва, проблемът произтичащ от сравнение на оценките, давани от различни хора на едно и също нещо. Накрая могат да излязат опасни резултати – да речем, че жените прекарват повече време в правене на неприятни неща, отколкото мъжете. Или че старците живеят по-безгрижни години по сравнение с младежите.
Работата по новия статистически инструментариум напредва; във Великобритания консултациите ще траят до средата на април 2011 г. Дотогава в САЩ вече ще има национални сметки за бюджета на времето. Успокоително е, докато проучваш колко си щастлив, да можеш да хвърляш един поглед на щастието на другите.