Дезинтеграцията на българското общество

През последните десетилетия се наблюдава един ускоряващ се процес на дезинтеграция на българското общество. На мястото на Българската комунистическа партия /БКП/ с повече от 800 хил. членове и Българския земеделски народен съюз /БЗНС/ с около 160 хил. членове се появиха множество леви и десни партии, чиито членски състав като цяло едва ли надхвърля 200-250 хил. души. Такива масови организации като Димитровският комунистически младежки съюз /ДКМС/ и Отечественият Фронт прекратиха своето съществуване. Броят на членовете на Конфедерацията на независимите профсъюзи в България /КНСБ/ и Конфедерацията на труда „Подкрепа” е просто маргинален в сравнение с броя на работоспособното население на страната, обхванато в миналото от Българските професионални съюзи. С други думи, за 25 преход в България на практика изчезнаха масовите организации от времето на социализма.

Старите и нови партии и организации в България не могат да разчитат на лоялността на своите членове и привърженици. Това до голяма степен се дължи на факта, че между партиите и организациите, от една страна, и членовете и привържениците им, от друга страна, не съществува необходимата еднопосочност на интересите като най-важно условие за тяхната сцепляемост, гарантираща стабилността им. Партиите и организациите са подчинени на постигането на тесни корпоративни интереси, които водят до молекуляризация на обществото.

Дезинтергацията на българското общество е не само резултат на смяната на политическата система и прекратяването на съществуването на съпътствуващите периода на социалистическото развитие масови организации. Тя е следствие и на редица други процеси, протичащи в обществото. Тук на първо място следва да споменем радикалната смяна на ценностната система. Въвеждането на пазарната икономика в България протече в условията на доминиращо неолиберално мислене, наложено както от външни, така и от вътрешни политически сили. Това мислене е ориентирано към утвърждаване на пазарно поведение на индивида, което е подчинено на неговите лични интереси. Това поведение означава голяма гъвкавост в трудовия и личен живот и води до фрагментизиране на условията на живот. В такива условия понятието „планиране на живота” просто губи своето значение. Безсрочните трудови договори постепенно отстъпват място на срочните, стационарното работно място започва да отстъпва място на мобилното, институцията на семейството се разпада в причудливи, понякога уродливи форми. Всичко това прави в значителна степен невъзможно социалното сцепление и вследствие на това ограничава базата за обществена солидарност. Ценностната ориентацията на индивида е подчинена на необходимостта от адаптация към пазарния механизъм като условие за физическо и социално оцеляване. Индивидът не вярва в никого и в нищо, освен в собствените си сили. Той не проявява интерес към това какво става извън стените на неговия собствен дом. Живее за себе си и животът на другите не го интересува дотолкова, доколкото не смущава неговото съществуване. В такива условия не може да се говори за т.н. социална енергия, която е в основата на обществения живот и гаранция за демокрацията. Като че ли „малахото” на развитието отиде твърде далеч. На мястото на рязко ограничената индивидуализация на обществото при социализма настъпи прекомерна и прекалена индивидуализация. Това от своя страна е сериозна заплаха за развитието демокрацията, не на последно място поради факта, че криворазбраната индивидуализация води до рязко спадане на избирателната активност като следствие на убеждението, че отделно взетият човек не е състояние да промени нещо в обществото.

Освен това не всеки индивид е в състояние да възприеме диктуваната от пазарния механизъм индивидуализация, не на последно място и поради безработицата като иманентно присъщо явление на пазарното стопанство. Резултатът е социалната ексклузия. Или с други думи, поляризиране на обществото, постепенното му разделяне на богати и бедни, при което богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни. Засилва се двукласовият характер на медицинското обслужване и образованието. Елитните университети са отворили вратите си само за тези, които могат да си позволят високите такси. Детската бедност се разпространява с не по-малка сила от бедността на пенсионерите.

Възприемайки в рамките на предписаната на българския народ „шокова терапия” ценностна система на свободното пазарно стопанство, българите като че ли забравиха, че като всяко нещо в живота и тя има своята светла и тъмна страна. По-нататъшната деизнтеграция на българското общество е сериозна заплаха то да остане в „сянката” на пазарната икономика.

Томас Тилман