Ендшпил на финансовата реформа

Пол Кругман Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г. New York Times Ето каква е ситуацията. Преживяхме втората най-тежка финансова криза в световната история и едва сме започнали да се възстановяваме. 29 млн. американци или не могат да си намерят работа, или не могат да си намерят занимание на пълен работен ден. Но въпреки това целият импулс за провеждането на сериозни банкови реформи сякаш се стопи изведнъж. Въпросът сега май не е дали законът ще бъде хлабав и разводнен, а дали въобще ще има такъв. За съжаление, втората възможност започва да ми се струва за предпочитане. Почти универсална опозиция Проблемът, което далеч не е толкова изненадващо, може да бъде открит в Сената и по-точно, макар и не изцяло, в Републиканската партия. Камарата на представителите вече прие сравнително силен законопроект за реформа, който в общи линии съответства на предложенията от администрацията на Барак Обама. Сенатът можеше да направи същото, ако се съобразяваше с правилото на мнозинството. Но не е така. И когато сметнем в уравнението почти универсалната опозиция от страна на републиканците срещу сериозните реформи заедно с неувереността на част от демократите, перспективите за успех стават доста мрачни. Но как изобщо се стигна дотук? И трябва ли поддръжниците на реформата да направят компромиси, които все пак може да доведат до прокарването на някакъв законопроект? Много от противниците на версията на банковата реформа, минала през Камарата на представителите, защитават позицията си с твърдението, че е въпрос на принципи. Републиканците конгресмени обаче, които също имат алтернативно предложение, заявиха, че ще сложат край на банковите разхищения, като въведат „пазарна дисциплина“ с твърдото обещание, че няма да спасяват повече банки в бъдеще. Когато ножът опре до кокала Но това е илюзия. Най-малкото, защото, когато ножът опре до кокала, правителствата винаги спасяват ключови финансови институции. А да се разчита в по-широк план, че пазарът чрез някаква магия ще държи банките в безопасност, винаги е било сигурен път към бедствие. Дори Адам Смит е знаел това – може и да е бащата на икономиката на свободния пазар, но именно той заявява, че банковата регулация е точно толкова необходима, колкото и нормите за противопожарна безопасност в градските сгради. И призовава за забрана на високорисковото и високолихвено кредитиране – версията от 18-и век на високорисковото ипотечно кредитиране. И поуките се потвърждаваха отново и отново – от паниката на 1873 г. до колапса на днешна Исландия. Подозирам, че дори републиканците дълбоко в себе си разбират необходимостта от реална реформа. Но стратегията им да се противопоставят на всичко, което администрацията на Обама предложи, заедно със съблазнителните долари от финансовата индустрия (през декември висши лидери на републиканците се срещнаха с лобисти от банковия сектор, за да съгласуват кампаниите си против реформата) се оказаха по-силни от всички останали съображения. Предвид всичко това съвсем възможно е някои републиканци да предпочетат да приемат една много по-слаба версия на реформата, но най-вече такава версия, която елиминира ключов момент от предложенията на администрацията на Обама: създаването на силна и независима агенция, която да защитава потребителите. Трябва ли демократите да се съгласяват с този вариант на реформата? Според мен не. Има моменти, когато дори една твърде несъвършена реформа е по-добра от никаква. И в известна степен именно такъв е случаят в здравеопазването. Но финансовата реформа е нещо съвсем различно. Един несъвършен законопроект за здравна реформа може да се преработи под влияние на опита, но ако демократите приемат сегашния план, ще им се наложи да го подобрят значително. За разлика от него обаче една слаба финансова реформа няма да може да бъде тествана чак до избухването на следващата голяма криза. Тя ще постигне само измамно чувство на сигурност и ще послужи за параван на политиците, които се противопоставят на подобни мерки, а след това не успяват да се преборят с бедите, когато са притиснати в ъгъла. Поради това е по-добре да се предприемат мерки, които ще поставят на мястото им враговете на реформата. И непременно да се изтъкне спорът за предложената Агенция за защита на потребителите на финансови продукти. Няма съмнение, че потребителите се нуждаят от много по-добра защита. Покойният Едуард Грамлих – бивш член на борда на Федералния резерв, който напразно се опита да накара Алън Грийнспан да предприеме мерки срещу хищническото кредитиране – обобщи ситуацията перфектно още през 2007 г.: „Защо най-рисковите кредитни продукти се продават на най-незапознатите купувачи? Въпросът е риторичен – най-малко запознатите купувачи на кредит вероятно са измамени, за да го вземат.“ Важно ли е тази защита да бъде осигурена от независима агенция? Очевидно е, че трябва да е независима. Защо иначе лобистите така усилено се опитват да предотвратят създаването й? И не е трудно да разберем защо е така. Някои хора твърдят, че да се защитават потребителите е работа или на Федералния резерв, или (както се предлага в един компромисен вариант, който на този етап не звучи реалистично) на специален отдел към Министерството на финансите. Нека обаче да припомним, че не толкова отдавна Грийнспан беше председател на Фед, а Джон Сноу беше финансов министър. Това е достатъчно като аргумент. Единственият начин потребителите да бъдат защитени при антирегулаторна администрация (и повярвайте ми, предвид мощта на финансовото лоби ще има доста такива администрации занапред) е да съществува работеща агенция, чиято единствена цел е да надзирава и следи за банковите злоупотреби. За да приключа, време е да се тегли чертата. Отказът от реформа, съпроводен с кампания, която ще цели да посочи и накаже виновните, ще е по-добрият вариант от козметична реформа, която цели само да прикрие бездействието.

Klassa.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *