Игра на спонсорство
Как спонсорите се заиграват със спорта, за да трупат имидж и да прогресират? Май такъв пример се оказва и финансовият „благодетел“ на БК ЦСКА Емил Коен, към който група родни бизнесмени предявиха доста сериозни финансови претенции.
Може средствата, с които днес се информираме за световния спорт, да са нещо съвсем ново: модерно, както му казват. Не е така с играта. Играта ни е присъща, тя е нещо човешко. Даже повече от човешко – и животните играят.
Искам да засегна нещо злостно и злободневно. Ще го направя, защото ако си затваряме очите и мълчим, нищо по-добро няма и да получим. Става дума за възмутителния модел за спонсориране на българския спорт, на който ставаме свидетели от десетилетия. В българския спорт се перат мръсни пари.
Самата идея да има спортни клубове, които да са лична собственост на „силни хора“, май е порочна. Формулата „един човек – благодетел“ говори само за робска психика. Благодетелят дава парите, отборът постига резултати, феновете го боготворят.
Не е един „бизнесменът“, изиграл незнайно как авоарите си, който решава да излезе на светло, като за целта отделя някаква сумичка, огромна в очите на бедния ни спорт. Получава се така, че със спортно спонсорство евтино се купува най-скъпото. Купува се общественото внимание. Ако се проявиш като щедър спортен спонсор, ставаш не само обществена, а и обичана личност (като не се броят феновете на клуба-противник).
Не е ли същата ситуацията с „великите“? Роман Абрамович, купувайки Челси, някак от само себе си стана недосегаем за политическия чадър на КГБ. Или пък Берлускони, за който още не се знае – европейският шут ли е, хитър политик ли е, медиен магнат ли е, мегамошеник ли е? Много милиони запалянковци го знаят просто като президент на ФК Милан.
При тях Играта е доста по-различна, но не те са главното ни занимание в случая. Сега се вълнувам от България. Искам на първо място да задам въпроса: „Защо се приема като нещо от само себе си разбиращо се, че родният ни спорт е прибежище за изгонени отвсякъде другаде мутри?“
След като не можем да си отговорим отведнъж смислено на този въпрос, да се замислим за еволюцията на спонсорството. В Рим е било доста скъпичко да влезеш в Колизеума, затова богаташите се досетили да плащат входната такса на масата горди, но бедни римляни, като в замяна получавали преданост и гласове. В момента изглежда не е много по-различно, макар и с някои нюанси, които не говорят в полза на съвременността.
Играта е нещо чудно, тя кара хората да мечтаят. Играта ражда страст. Пристрастените към нея са наясно с всичко в световния спорт. Но как понякога му се иска на човек не просто да гледа дигитално как печели любимият отбор от някой далечен остров или полуостров, а да бъде част от победата на неговия отбор, от неговата държава, от неговия град и квартал.
Тук възниква първото от многото противоречия. За да спечели играта, отборът трябва да е добре подготвен, трениран продължително, с ярък (и скъп) лидер. Отборът трябва да има с какво да си плаща наема за сградата, електричеството, заплатите, транспортните разходи и т.н.
Къде е държавата? Не точно тук, мястото на националната държава не е в плащане на сметки, а в осигуряване на генералните условия. Приемаме че е така, но нуждите на спорта продължават да стоят непокрити. Какво ще правим?
Тогава като месия се появява спонсорът. Българският спорт има въпиюща нужда от пари.
Какви пари обаче? На 23 април бордът на директорите на „Коен Груп Ню LLC“ гласува бюджет на ПКБ ЦСКА АД (мъжки и женски баскетболен тим) за сезон 2007 – 2008 в размер на 3.9 млн. евро. Този бюджет е уникален на фона на баскетболния живот у нас. Като пример можем да дадем, че водещите български футболни отбори са с бюджет от ?2 – 2,5 млн.
Парите свършиха своето – от близо 30 години ЦСКА нямаха звено „женски баскетбол“. Те бяха на нула. Какво се случи – „червените ангели“ (б.а. – дамският тим на ЦСКА) станаха шампиони, триумфираха и в Адриатическата лига. Обаче трябва ли винаги, когато има напредък, това да става за сметка на Правилата на Играта?
Изгодна сделка е било спонсорството за … покойника. Приблизително за същата сума като баскетболния бюджет за сезона (7,5 млн. лв.) са отправени искания от група бизнесмени, на които Коен дължал пари.
Изглежда, че зад паравана на публичната роля, криейки се в любовта на феновете, се е въртяло май нещо възмутително. Най-общо казано, чертежи и чист въздух са продавани на различни хора за милиони евро.
Какво искат спонсорите по принцип? Да си измият парите. Да влязат в политиката и в оная суетня, която се показва по телевизиите и която я наричат висше общество. Най-тънкият момент обаче е, че след като станеш публична личност, можеш да правиш повече сделки. Ти си известен, изключва се възможността да изчезнеш изневиделица и можеш да се ползваш от огромен кредит и доверие.
И други неща искат спонсорите. Да си направят добра медийна кампания. Което ще рече, че желаят да задоволят нагона или жаждата си за влиятелност. Като средновековни барони си поделят страната.
Крепостта Ловеч на един, пристанищният град Бургас на друг, княжество Пловдив на трети. А в столицата – няколко накуп.
Затова и казах в началото, че общественото внимание е най-важното. Марката продава продукта. Трудно се прави търговска марка от някаква световно неизвестна личност – освен ако не се досетиш да станеш спортен спонсор.
Защото е по-лесно да отделиш 2 или 4 милиона и да ги дадеш на клуб с голямо име и с парични затруднения. Или пък да възродиш с милион за година някое регионално футболно клубче и да го вкараш в „А“ група. Така е по-добре, вместо години наред да работиш усилено за печелене на доверието на бизнес-партньори или да плащаш за всяка своя поява по телевизията (за теб безплатна – ако си спонсор). Въобще, хитро и сладко нещо е спонсорството.
Не казвам, че от спонсорите няма полза, напротив. Когато те вършат нещо добро за клуба, те правят много повече добри неща на себе си. Впоследствие разпределят парите горе долу в съотношение 30 за клуба – 70 за себе си, примерно.
Да допълня, спонсорирайки отборите си, благодетелите искат да ги видят поне сред първите трима в класирането. Нали така ще се изпълнят целите им? Но не това е Играта. Без нужните труд и постоянство, а само на покупки, победите и да ги има, идват измъчено и със скандали. Кажете кому бе нужно да се „изнасилват“ да стават шампиони отведнъж добри, но средна класа футболни тимове?
Начинът на мислене, към който призовавам, се нарича „Устойчиво развитие“.
В спорта също трябва да има устойчиво развитие. Дори спортът е ос на устойчиво развитие. Несъмнено това е така, но къде ти да се сети „нашего брата“. А предвид огромната социална роля за формирането на младежта, честни и прозрачни инвестиции в спорта могат да осигурят всичко това – социална чест, популярност, печалби – ако се спазват правилата на Играта.
Как се прави в нормалния свят? Да речем, че Европейският съюз е нормален свят и ние би трябвало да се стремим да бъдем на ниво. В ЕС спортът формира 4% от БВП (за сравнение – селското стопанство дава 2%). ЕС отпуска големи пари за спорта, защото „спортът е социално-икономически феномен, катализатор на световното развитие“ – както каза наскоро у нас един европейски политик.
От финансите на ЕС на България са отпуснати ?1,36 млрд. по оперативна програма „развитие на спорта“, но да видим как ще бъдат разпределени те в ДАМС. Всъщност борбата на спонсорите е да стъпят на базите: освен слава, чест, признание, така ще дойдат и приходите.
След всичките горчиви съпоставки нека си помечтаем как да станат нещата с финансирането на родния ни спорт, така че малко по малко да си дойде всичко на място.
Първо и най-важно – спортните клубове трябва да бъдат акционерни дружества с
широко участие. Спортното акционерно дружество да се базира на широка група от:
а) пет-шест компании, които могат да поделят разходите за стопанисването и възхода на клуба.
б) фенове на отбора.
Собствеността трябва да се разпръсне, а управлението да бъде мандатно. Иначе ставаме свидетели на азиатски династии.
Акционерното дружество на спортния клуб трябва да се търгува на борсата. За да влезе някой в собствеността и управлението на спортен отбор, нужно е да му се наложи комплексна проверка. Трябва да се разбере каква е достоверността на информацията, предоставяна от желаещите да станат собственици на големи пакети акции. Да се покаже икономическата им легитимност. Трябва да се получат банкови гаранции и препоръки от хора, на които може да се вярва.
Трябва да се засилят обществените организации, които отговарят за всеки спорт. Футболният съюз, Баскетболната федерация – това са могъщи сдружения, много специалисти работят в тях, но фактът си е факт – те не проверяват и не се ангажират с произхода на парите, захранващи родния спорт.
Да завършим със светлия световен пример. Някои читатели ще си спомнят за какво иде реч, като им намекна за „движението по спиралата“. Тръгва се от центъра, да речем, когато ситуацията е много зле – както в случая с България.
Ще има развитие, за което всички горещо се надяваме. Нещата ще се нормализират. Играта се финансира по честен и ЦИВИЛИЗОВАН начин (боготворенето на спонсори е примитивно) и парите в спорта стават прозрачни.