Какво ни дава и какво ни струва Европа?

За да може да се отговори точно на въпроса какво ни дава и какво ни струва ЕС, е важно първо да си зададем въпроса – какво очаквахме от ЕС и получихме ли го? В целия процес на присъединяване, от взимането на решение да подадем молба за членство, през преговорите, до влизането в ЕС, говорехме за това, че искаме да отидем в „правилния“ клуб като опозиция на принудителното ни и недоброволно битие на съветски сателит преди 89-а година. Друга мантра на българското общество беше присъединяване към клуба на богатите и развитите. Никога обаче не разговаряхме за това как да стигнем дотам. С времето ЕС се превърна в нещо далечно, което удря с тоягата през Механизма за сътрудничество и проверка за борбата с корупцията и организираната престъпност или което дава/отнема еврофондове, което забранява шкембе-чорбата или не обича краставиците да са криви.

Твърде примитивният диалог, който се води в българското общество за самия ЕС и нашето битие в него, премина и на фона на петгодишната криза в еврозоната. Важно е да обърнем внимание на петгодишна, защото от седем години членство, цели пет, тоест повечето, са преминали на фона на новини за фалит на държави в еврозоната, за растяща безработица, оттегляне на инвеститори.

Какво ни дава ЕС?

Това е въпрос, на който може да се даде прагматичен и по-пълноценен отговор. Прагматичният е, че получихме пари, свободно движение, възможности за бизнес и образование. Само за периода 2004-2006 г. България е получавала по предприсъединителните програми на ЕС по 500 милиона евро годишно, което е било 2% от брутния вътрешен продукт на страната. По-пълноценният отговор обаче изисква към това да включим и че сме получили наготово един от най-еволюиралите законодателни пакети в нашата история. Вместо да се налага да вървим по собствен път на принципа проба-грешка към най-доброто законодателство, ние сме го получили наготово. Доколко го прилагаме обаче и как го хармонизираме е въпрос, на който трябва да си отговорим вътре в страната, а не да виним Брюксел. С други думи, получили сме най-доброто от законодателните еволюции на Великобритания, Германия, скандинавските страни, Италия.

В България към онзи момент, а дори и днес са рядкост както хората, така и политическата култура, които биха могли да създадат такъв тип законодателство, чиято задача е да трансформира българското общество от съзнание за подчиненост, безправие, насилствено равенство, липса на възможности и като цяло тоталитарен светоглед към свобода на мисълта и действията, толерантност към различните и възможности за по-амбициозните да изберат свой-собствен път на развитие. Най-общо казано ЕС ни даде в ръцете глината, с която сами да изработим нашето общество. Доколко сме успели е също въпрос, чийто отговор трябва да търсим вътре в страната и обществото ни.

Колко ни струва ЕС?

За мен този въпрос е много некоректно поставен, тъй като ЕС функционира двупосочно – не само от Брюксел към столиците, но и обратното. В числово изражение България плаща всяка година в общия бюджет вноска от малко над 1% от брутния си вътрешен продукт. Колко си връща обратно обаче зависи от това колко способни управляващи са избрали избирателите, за да създадат система за подбор на проекти, които биха могли да имат дългосрочно въздействие върху развитието на страната. Като цяло, успехът тук е символичен. България е сред страните със сравнително ниска усвояемост като сума пари, а качеството на усвояването го виждаме всеки ден – почти няма нова пътна отсечка, която буквално дни след официалното й откриване да не пропадне и да не се налага да се ремонтира, нищо че цената за изработката е милиони левове на километър, част от които са съфинансиране от националния бюджет.

Понякога България е заплашена от парични санкции за неспазване на европейското законодателство. Това обаче отново не е цената на ЕС, а цената на лошото управление в България. В момента на общностно ниво и в някои страни-членки текат интензивни дискусии и се правят експертни анализи на ползите и загубите от членството в ЕС. В България такъв анализ няма, затова е трудно да се прецени доколко регламентите, които идват от Брюксел се отразяват зле на българския бизнес, още повече че такъв анализ трябва задължително да отсее вредите за бизнеса и икономическото развитие, които нанася липсата на върховенство на закона. Нещо повече, няма анализ на това колко ни струва пасивното поведение на българските представители на европейско ниво, когато се кове ново законодателство и когато се вземе решение България да не участва в този или онзи нов интеграционен кръг – банковия съюз, например.

Така че за мен ЕС ни струва единствено вноските в общия бюджет, а сметката с големите щети и пропуснати ползи трябва да бъде предоставена на българските правителства и парламенти от последните над 20 години.

Да теглим чертата

За хората родени след 1990-а година, е трудно да разберат най-големия дар, който ЕС ни даде – свободата да пътуваме, където си искаме из ЕС. Без визи, без да се обясняваме защо отиваме, при кого отиваме, имаме ли достатъчно пари, за да си финансираме престоя. На мен лично ми се е случвало да отговарям на унизителен въпрос в британското посолство преди години дали не отивам във Великобритания (на базата на официална покана), само за да се омъжа там и дали имам интимни отношения с човека, който ме кани. Можете да си представите за какво грандиозно унижение на личността става дума. Сега, 25 години по-късно си давам сметка, че тази свобода не е даденост и тя може да бъде лесно загубена, заради лошо управление. Правителства наред не успяха да се възползват от възможностите, които ЕС даде, поради което България си остана най-бедната страна, с неизградено мечтаното общество (а всъщност кой мечта за него?), с върховенство на определени кръгове и хора над закона, с болна медийна среда.

Това е и причината българите да са сред най-нежеланите граждани на ЕС. Толкова нежелани, че правителствата на някои от най-богатите страни-членки вече обмислят как да ограничат тази свобода. За щастие тя е гарантирана от устройствените договори на ЕС, но няма да е много далече времето, когато тези договори ще бъдат отворени за промени и тогава е възможно България да се окаже отново от грешната страна. След първите ни седем години членство в ЕС, може би вече сме дорасли не за въпроса „Какво ни дава и какво ни струва Европа“, а за перифраза на прословутата реплика на покойния президент Кенеди: „Драги мои сънародници, не питайте какво ЕС може да направи за вас, попитайте какво можете вие да направите за ЕС“.