Какво ѝ липсва на България?

Изминалата седмица донесе още една нерадостна новина за българската икономика. Швейцарският институт IMD поставя България на 57-мо място сред общо 60 страни, изследвани по показателя конкурентоспособност. Това е най-слабото класиране на България от 2006-та насам, когато страната за първи път е включена в това сравнително изследване.

Пропадането на българската конкурентоспособност с 19 места надолу спрямо 2009-та се дължи главно на лошите резултати на българския експорт, който има твърде малък принос за формирането на брутния вътрешен продукт. Едва три процента от износа имат „мирис“ на високи технологии и висококвалифициран труд. В това отношение България изостава сериозно от световните шампиони по конкурентоспособност САЩ, Сингапур, Германия и Швеция. И все повече се доближава до почти фалиралата Венецуела на Уго Чавес, която заема последното място в тазгодишната класация на IMD.

Изгубените поколения

„Преди 3-4 години България и Румъния бяха сред европейските страни с най-бързо нарастващ експорт. Но силната експортна насоченост на икономиката има не само плюсове – тя създава и условия за уязвимост при кризи и рецесии”, коментира професор Андраш Инотай, ръководител на базирания в Будапеща Институт за световна икономика. По отношение на българския експорт проф. Инотай казва, че трябва да се състои един вид преориентация към износа на стоки с по-висока принадена стойност: „Можете да произвеждате и изнасяте евтини обувки като Виетнам, но тогава не се сърдете, че и жизненият ви стандарт е виетнамски“, казва унгарският икономист.
[Какво да се направи, за да не станат и те трайно безработни?]

Какво да се направи, за да не станат и те трайно безработни?

„Фактът, че една трета от населението в икономически активна възраст няма никаква професионална квалификация и е на практика функционално неграмотно, е сериозно предизвикателство и пречка пред развитието на страната. Става дума преди всичко за ромското малцинство, което както в България, така и в Унгария преди 1990-та масово се трудеше, макар и като нискоквалифицирана работна ръка. Днес обаче младите поколения от гетата попадат тутакси в категорията на трайно безработните. За тяхната трудова и социална реинтеграция са необходими програми за временна заетост с едничката цел да им бъдат изградени поне минимални трудови навици. Защото говорим за поне две или три поколения, които от 20 години насам са на практика отхвърлени от пазара на труда. Децата на трайно безработните родители копират техния начин на живот. Те не знаят какво е да ставаш всеки ден в 7 часа сутринта, за да отидеш на работа. Не знаят как се издържа на осемчасов работен ден“, посочва професор Инотай.

Надеждата: българите зад граница

Той изтъква, че много важен ресурс за България са нейните емигранти. „Дори само малка част от тях да се завърнат с припечеленото, с натрупаните бизнес-контакти, с изградения в конкурентноспособна среда трудов манталитет, това истински ще обогати страната. При положение, че поне от три години насам финансовите трансфери на българските емигранти надхвърлят като сума чуждестранните инвестиции в страната, е крайно време българската държава да обърне внимание на този ресурс. Въпросът е как част от парите, които емигрантите изпращат в родината, да бъдат насочени към инвестиции в българската икономика. Това може да се случи, ако държавата изгради специален инвестиционен фонд, в който емигрантите да влагат парите си при съответните гаранции и доходоносност. Само по този начин българите зад граница биха могли да бъдат стимулирани да отделят част от паричните си трансфери за правене на бизнес в родината“, посочва унгарският икономист Андраш Инотай.