Може ли да бъде ограничено разрушителното въздействие на кризите?

Кризите като присъщо иманентно явление на капитализма
Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк”

Да се анализира последната банкова и финансова криза и да се обяснят причините за нейното възникване е сериозно предизвикателство за всеки икономист. Тази задача се усложнява и от факта, че през изтеклите почти четири години след Lehman Brothers бяха публикувани хиляди книги, посветени на кризата. Но като че ли и най-задълбочените научни изследвания не успяват да стигнат до нейната същност като икономическо явление, да обяснят процеса на нейното възникване, кулминация и отшумяване, на факторите, усилващи или отслабващи нейното разрушително въздействие върху реалната икономика и обществото като цяло.

Банковата и финансова криза 2006 – 2009 г. поставя с нова острота два познати вече стари въпроса, на които икономическата наука все още не може да даде сравнително задоволителни отговори:

Явяват ли се финансовите кризи неразделна част на процеса на функциониране на пазарното стопанство, което в крайна сметка обуславя и тяхната неизбежност? Ако това е така, възможно ли е тяхното разрушително въздействие върху икономиката и обществото да бъде ограничено чрез човешка намеса (държавата чрез нейните институции за регулиране и надзор)?
Ако разрушителното въздействие на кризите може да бъде ограничено, как следва да стане това?

Ние нямаме претенцията да дадем отговор на тези два въпроса. Но по убеждение споделяме характеристиката на лауреата на Нобеловата награда по икономика и професор в Колумбийския университет в Ню Йорк Едмунд Фелпс, която той дава на капитализма: „Капитализмът е една постоянно развиваща се, безпорядъчна и безцелна система. Икономическата теория се проваля при всеки опит да разбере тази система”. Този извод важи с не по-малка сила и за кризите, които са една от най-ярките черти на тази система.

Ние смятаме, че за кризата не са виновни нито „алчните” банкери, нито финансовите иновации, нито отговорните за регулирането и надзора върху банковите институти. Причината е в същността на пазарното стопанство, което поражда непрекъснато дисбаланси, диспропорции, които се премахват в процеса на постоянно съпътстващите го кризи.

„Вярно е, че кризите не са чрезвичайни събития в историята на човечеството и със сигурност в неговата стопанска история. След всичко, което се случи, ние осъзнаваме, че икономическата активност е свързана с възход и падение и е много по-различна от проповядваната от нас икономическа стабилност, като цел на стопанската система. Тези непрекъснати промени – икономическите цикли – са част от общото правило и не са изключение в стопанската еволюция на всички народи и народни стопанства. Поради това икономическите кризи не трябва да се драматизират, тъй като не са нищо друго освен една от четирите фази на икономическия цикъл.“[1]

Новото и тревожното е, че от зараждането на пазарното стопанство до днес техният брой и тяхната разрушителна сила значително нарастват от средата на 80-те години на миналия век. Ако този процес продължи с това темпо и с този размах, то ние не трябва да си затваряме очите пред една сериозна заплаха за съвременната цивилизация. Процесът на създаване на нова стойност започва да изостава от унищожителните процеси на вече създадени материални и финансови активи. Ярко подтвърждение на това е кризата в еврозоната. Тя е продиктувана от необходимостта да се покрият загубите вследствие на банковата и финансовата криза, което в настоящия момент е възможно само по пътя на рязко увеличение на държавния дълг, което не означава нищо друго, освен ограничаване на възможностите за икономически ръст и благоденствие на сегашното поколение и прехвърляне на все повече задължения върху раменете на бъдещите поколения.

В общи линии съществуват две противоположни мнения по въпроса за причините на банковите кризи. Първото е, че пазарът не може да функционира, когато се регулира недостатъчно и неефективно, т.е. той не може да се саморегулира. Причината за кризите се крие в недостатъчно ефективното регулиране на пазара от страна на държавата. За да може да се избегнат такива кризи като последната, в бъдеще трябва да се засили регулирането и надзора върху банките. Това следва да бъде съпътствано от една ориентирана към постигането на определени монетарни цели парична политика, ограничаваща възможността за възникване на ценови балони в различните пазарни сегменти.

Другото мнение, към което се придържаме и ние, е, че кризите са вътрешно присъщи на капиталистическата стопанска система. С други думи, кризите не могат да бъдат предотвратени. Всички кризи в общи линии протичат по един и същи образец. В началото се образува ценови балон на пазара на определен материален или финансов актив. Този балон е подложен на въздействието на множество, взаимнообуславящи се и взаимновлияещи си фактори, които усилват или забавят процеса на раздуването му до неговото неизбежно спукване. Единственото възможно противодействие е опитът поне да се ограничи разрушителното му въздействие върху реалната икономика. Човешки действия не могат да предизвикат банкова или финансова криза, те могат само да я усилят или отслабят.

Ние се причисляваме към тази част от икономистите, които макар и да са убедени в неизбежността на кризите, са на мнение, че следва да се създадат такива условия, които да принудят банките да се върнат към тяхната изконна функция и да бъдат посредник между имащите и нуждаещите се от капитал, т.е. да обслужват реалната икономика с помощта на мобилизация на свободен капитал и неговата алокация. Финансовите иновации са необходими, когато те улесняват осъществяването на тази функция. Но когато са насочени единствено към реализация на печалба от спекулативна дейност, нямаща нищо общо с реалната икономика, те просто следва да бъдат забранени или обложени с такъв спекулативен данък, който да ги превърне в непривлекателни за банките.

Очаквайте продължение…

[1] Jose T. Raga, General Overview of the Magnitude of the Crisis. The Global Components, in: Crisis in a Global Economy, Re-planning the Journey, The Proceedings of the 16th Plenary Session of the Pontifical Academy of Social Sciences, 30 April-4 May 2010, Casina Pio IV, p. 61-62.