Мръсната тайна на „Беър Стърнс“
activeStoryGal=1; jQuery(‘#storyGal’+activeStoryGal).toggle();
Краят на „Беър Стърнс“ беше бърз и брутален.
Докато точно преди година проядената американска инвестиционна банка задълбаваше във внезапна смъртоносна спирала, главният й изпълнителен директор Алън Шварц даваше пресконференция в Палм бийч.
Председателят на борда на директорите на петата по големина в САЩ инвестиционна банка Джими Кейн играеше на турнир по бридж в Детройт и не бързаше особено да се върне в Ню Йорк.
Човекът, който трябваше да събира отломките – Джейми Даймън от „Джей Пи Морган Чейс“, се подготвяше да празнува 52-ия си рожден ден в „Авра“, гръцки ресторант в Манхатън.
Тези три факта от първата глава на книгата „Кула от карти“ на Уилям Д. Коан са само началото на умела възстановка върху почти 470 страници на имплозията на „Беър Стърнс“ – мрачен епизод от историята на Уолстрийт, ефектът от който се усеща и днес в американската икономика.
Коан е бивш репортер и банкер в „Лазард Фрерс енд ко“, известен с бестселъра си, на базата на който е направен филмът „Последните богаташи“ (The Last Tycoons). Сега той се е заел да опише хронологията на гордия възход и шеметния крах на „Беър Стърнс“, чието падане в ръцете на „Джей Пи Морган“ през март 2008 г. разкри алчността, самоувереността и лудостта, потопили света в най-тежката финансова криза от Голямата депресия насам.
Опасностите, с които е изпълнена Уолстрийт, днес излязоха на бял свят. Инвестиционни банки като „Беър Стърнс“ заемаха десетки милиарди долари на ден само на основата на репутацията си и на активи, много от които бяха неликвидни и свързани с ипотеки, пише Коан. „Малката мръсна тайна на инвестиционните къщи на Уолстрийт е, че всяка една от тях финансираше в различна степен бизнеса си по този начин и всяка една от тях беше непрекъснато на 24 часа разстояние от криза с финансирането.“ (Балансът на „Беър Стърнс“ показа, че срещу всеки 1 долар активи тя е взела 50 долара заеми. Банката отразява като микрокосмос всичко, което се случва в огромни мащаби на Уолстрийт – бел. ред.)
Упорит журналистически труд
Това твърдение е най-сбитата формула, произведена от упорит журналистически труд. Позовавайки се на интервюта с банкови служители, централни банкери, представители на администрацията, инвеститори и анализатори, той изплита един разказ от публични изказвания и данни, имейл кореспонденции, съдебни документи и цитати от хора като Кейн, Даймън и Тимъти Гайтнер – днешният финансов министър на САЩ, а по онова време – председател на Нюйоркската банка на Федералния резерв.
Заслуга на Коан е, че е успял да убеди няколко банкери да говорят пред микрофон за такива подробности като това как шефът на „Беър Стърнс“ ядосано хвърлил сакото си на пода и как банката е отказала да бъде спасена от конкурент. Кейн, палещ пурите си с миниатюрна запалка-горелка (намек за твърденията, че обичал да пуши марихуана – бел. ред.), изригва порой от трудни за цитиране квалификации по повод отказа на Гайтнер да допусне закъсалата банка до нисколихвени заеми от Фед.
„Сякаш бяхме досадна бълха по гърба на Гайтнер“
„Що за арогантност – да обявиш пред американския народ, че решаваш дали е добре или зле една толкова голяма голяма компания да получи кредит!“, коментира Кейн действията на Гайтнер, когото той нарича още „счетоводител“ (и още по-лоши неща). „Сякаш той трябва да бъде решаващият фактор, а ние сме някаква бълха, пълзяща по гърба му. Все едно искаш да минеш по „Голдън гейт“ и той заповядва „Вдигайте моста!“, нарежда Кейн. От книгата научаваме още, че той не отлетял за Ню Йорк веднага щом научил за кризата. Човекът, който забогатя благодарение на „Беър Стърнс“ (лично богатство от 1 млрд. долара през 2007 г.), предпочел да се мотае из Детройт и да играе карти с Алфредо Версаче.
Според Коан външни на фирмата хора са възприели като бягство от отговорност отказа на борда на директорите от намеса в този момент. Вътрешни хора в банката пренебрегват този факт, защото за тях той е само класически пример за обидната корпоративна култура в „Беър Стърнс“, която „продължаваше да действа като партньорство между шепа хора, независимо че от ноември 1985 г. беше публична компания“, пише Коан.
Кой купува горяща къща
Авторът остава докрай коректен към работата си. Той дава на Даймън обширно пространство за обяснение как пазаренето с „Джей Пи Морган“ е довело до попадането на „Беър Стърнс“ в ръцете й. „Казвам ви, да купим къща и да купим горяща къща са две съвсем различни неща“, заявява Даймън. (Банката започва седмицата при 70 долара цена на акция, а в четвъртък вечер се продава за 2 долара за акция – бел. ред.)
В действителност „Кула от карти“ са три книги в една. Първата представя час по час събитията от десетте дни на март 2008 г., когато „Беър Стърнс“ потъна сред слухове, къси продажби, бягство на капитали и настойчиво изискване на инвестициите. Докато Шварц се обръща за помощ към Даймън през нощта на 13 март, балансът на банката е рухнал от 18 млрд. долара сутринта на 2 млрд. долара вечерта на същия ден, сочат данните на Комисията по борсите и търговията с ценни книжа. След броени часове екипи от банкери и адвокати – „армиите на нощта“ – навлизат в централата на „Беър Стърнс“ – осмоъгълният небостъргач от гранит и стъкло на „Медисън авеню“ 383.
Втората част от книгата е кратка история на компанията от основаването й през 1923 г. до златната й епоха на гигант, пръскащ пари.
Третата част ни връща към детайлния разказ за катастрофалните последици от решението на „Беър Стърнс“ да основе два хедж фонда, инвестирали могъщо в ипотечни облигации, повечето от които са от рискови ипотеки.
Майсторът на фокуси
По пътя се срещаме с легенди на банката като Алън „Асът“ Грийнбърг, описан тук като „твърдоглав евреин от Средния запад с инстинкт на играч на хазарт и сериозен нагон да трупа пари“. (Медиите пишат за него още, че особено обичал хора без особена квалификация, бедни, умни и с огромно желание да забогатеят – бел. ред.) Докато „Беър Стърнс“ се бори да оцелее през март 2008 г., Грийнбърг се опитва да впечатлява хората с фокуси.
Но книгата ни предлага и такива интимни моменти като откровения разказ на Пол Флидман, старши директор и шеф на един от банковите отдели. Той си спомня как с колегите си седнали на уиски и вино, след като бордът одобрил продажбата на банката на „Джей Пи Морган“ срещу едва 2 долара за акция. (Това е по-малко, отколкото струва небостъргачът. Седмица по-късно сделката е предоговорена на 10 долара за акция плюс 30 млрд. долара загуба, поета от американския данъкоплатец – бел. ред.) „Разбрахме, че това е краят. Плачехме и се напивахме.“ Коан допълва как групата гледала през прозорците брокерите на „Джей Пи Морган“ точно от другата страна на 47-а улица.
„Беър Стърнс“ оцелява в Голямата депресия, Втората световна война и атентатите от 11 септември. До декември 2007 г. банката никога не е обявявала тримесечна загуба в цялата си 85-годишна история. И изведнъж – бум! – и всичко това изчезва.
Балансираният подход на автора не отстъпва дори когато стигаме до драматичния епилог с отворен край – той обвинява всички: банката, правителството, Федералния резерв, мениджърите на хедж фондове, рейтинговите агенции… който се сетите.
Но като за първи опит да се пише история книгата е много добра.