Неизпълнимото обещание на Брюксел

Повече никога няма да се ползват пари на данъкоплатците, за да се спасяват банки. След 2008 г. всеки политик си мечтае да може да произнесе тази реплика. И след доста безсънни среднощни преговори през последните две години, в края на мандата си еврокомисарят по вътрешния пазар Мишел Барние гордо ги произнесе. Движените от него промени, които трябва да създадат банков съюз в Европа, бяха приети с огромно мнозинство от Европейския парламент на 15 април. „Банковият съюз допълва икономическия и паричен съюз, слага край на ерата на масивните спасявания и гарантира, че данъкоплатците вече няма да плащат сметката, когато банки срещнат трудности“, каза Барние.

Постигнатото може и да е грандиозен успех за Брюксел, но то не е достатъчно да изпълни това гръмко обещание. Всички заявени механизми за надзор, гаранция и реструктуриране на банки, съчетани с изисквания за повече и по-качествен капитал наистина като цяло дългосрочно правят банките по-стабилни и по-устойчиви на кризи. Те обаче не скъсват връзката между банков сектор и държава, защото винаги сметката може да се окаже по-голяма от наличните защити. Освен това си имат цена, която ще се плати, чрез по-високи лихви по депозити и кредити. А дори според някои критици засилването на защитата за депозантите засилва и изкривените стимули банките да поемат повече риск.

И всъщност най-големият сигнал, че това далеч не е мечтаният банков рай, е, че никоя страна извън еврозоната засега няма намерение да се включи пълноценно. А конкретно за България това означава, че при вкарването на директивата в националното законодателство от 1 януари 2015 г. промените ще са по-скоро символични.

Полузавършеният съюз

Приетите три законодателни текста завършват изграждането на обявените стълбове на банковия съюз. Още през миналата година беше заложен първият – Единният надзорен механизъм, който предвижда регулациите между отделните национални органи да се уеднаквят в голяма степен, а системно важните банки да минат под директния надзор на ЕЦБ. Към него сега се добавя и Единният механизъм за реструктуриране. За целта се предвижда да се създаде единен борд за реструктуриране, както и всяка държава членка да си създаде национален орган. Чрез отчисления на банките да се създаде специален фонд, който да се използва за целта. А в рамките на еврозоната те ще бъдат слети в общ фонд, който трябва да достигне 55 млрд. евро след 8 години. Този фонд при нужда може да се финансира и от пазарите, ако средствата в него не достигат за реструктуриране на една или няколко големи финансови институции.

Най-общо идеята е, че когато ЕЦБ види проблеми в някоя от надзираваните от нея банки, тя ще уведоми за това Единния борд, Европейската комисия и националния орган – първият изготвя план за реструктуриране, вторият го утвърждава (или нанася възражения), а третият го прилага.

Другата важна колона в замисъла беше единен механизъм за гарантиране на депозитите в ЕС. Той обаче така и не се състоя заради твърдите възражения на страните от ядрото на съюза с по-стабилни банкови системи и най-вече на Германия. Техните притеснения бяха, че ако се обединят националните гаранционни схеми, това по същество ще е трансфер на ресурс към периферните икономики – защото там е по-вероятно банките да имат нужда да го ползват. Нещо повече, предвид това, че фондовете за гарантиране покриват само частично депозитната маса и съответно при по-сериозна криза има риск данъкоплатецът в Германия да трябва директно да покрива фалити на банки в други страни.

Затова поради политическата невъзможност да се прокара европейска гаранция на депозитите, се залага на засилване на националните. Размерът на гаранцията се запазва на до 100 хил. евро на депозит на едно лице в една банка, но за пръв път се въвежда изискване за финансирането на самата схема, което трябва да достигне 0.8% от всички гарантирани влогове. За целта ще се събират вноски от банките през следващите десет години, а при необходимост националните фондове ще имат право да събират допълнителни вноски от банковия сектор или в краен случай от пазарите. Предвижда се и доброволен механизъм за взаимно финансиране между националните схеми, на което обаче не се възлагат големи надежди да работи на практика. Планира се и улесняване и ускоряване на достъпа до депозитната гаранция, която да се изплаща до седем работни дни вместо сегашните двадесет.

Пукнатините в стълбовете

На всички нива от този механизъм наред с целените ползи обаче има и ясни недостатъци. Влизането на ЕЦБ в ролята на надзорен орган по идея трябва да отдалечи регулатора от пазара и така да намали политическото и корпортивното влияние – решението за реструктуриране на голяма банка може да е пагубно за местната икономика. Пренасянето на надзорните функции към ЕЦБ обаче носи репутационен риск за нея, а освен това може да компрометира и основната й цел – ценовата стабилност. Има и редица по-малки проблеми, като например, ако банка обжалва надзорно решение на ЕЦБ, което технически се прилага от местния регулатор, в кой съд ще се решава спорът. Това няма да важи за Европейския борд за реструктуриране, чиито предложения ще са облечени в решения на ЕК.

При реструктурирането обаче има други проблеми. Част от тях са свързани с фондовете към него – неговото съставяне ще става чрез вноски от банките, като нормално разходите за това ще се пренесат в цената на ресурса им, а оттам и в цената на кредитите им. Накратко казано, това означава, че, от една страна, допълнителната защита ще се плати от вложителите, а от друга, ще се отрази в поскъпването на кредитите им, което ще донесе негативи за икономиката. Конкретният размер ще се решава от всяка държава членка. Така този своеобразен допълнителен данък върху банковите услуги ще се отрази различно на различните пазари, където банките са различно стабилни. По-фундаменталният проблем е, че колкото и да е голям фондът, при системна криза той ще си остане недостатъчен и като краен резултат винаги има риск да трябва да се прибегне до данъкоплатеца или до други източници. Това се признава с половин уста и от Брюксел, като се залагат и неясно разписани възможности за допълнително финансиране, което да е „фискално неутрално и да се изплаща с времето от такси върху банките“.

При депозитните гаранции проблемът е изцяло философски. Приема се, че тяхното влияние е стабилизиращо, защото при проблеми с една банка те намаляват риска от масови тегления от нея и разпростиране на паниката към други банки. Така обаче вложителите спират да се интересуват от стабилността на банката и насочват депозитите единствено там, където се предлага най-високата лихва. А това обикновено е, където има и повече риск. И ако световната криза ни научи на нещо, то е, че рискът във финансовата система има навика да се натрупва и да стига неконтролируеми размери.

Какво се променя за българските банки

България, както и всяка друга от 28-те членки на ЕС, ще трябва да транспонира новите директиви в законодателството си. Засега твърдата позиция и на правителството, и на БНБ е, че страната няма желание да се включва в Единния надзорен механизъм, така че фундаментални промени не могат да се очакват. Най-прекият ефект ще е, че и България ще трябва да създаде свой национален орган за реструктуриране, както и фонд, в който да се събират вноски от банките за тази цел. Засега няма яснота какъв ще е размерът на вноската и съответно не може да се оцени какъв би бил ефектът върху лихвите по депозитите и кредитите. На фона на ЕС българският Фонд за гарантиране на влоговете е добре финансиран – в него има натрупани 2.1 млрд. лв. при депозити, подлежащи на гаранция над 52 млрд. лв., което прави покритие около 4%. Така вероятно вноската в него няма да има нужда да се увеличава и дори има вариант част от нея да се насочи към фонда за реструктуриране, като така да се намали или избегне допълнително оскъпяване на ресурса за банките, а оттам и покачване на лихвите.