Политическата визия за аграрния сектор: земеделие на обещанията

Предвид факта, че близо 60% от населението на Европейския съюз живее в селски райони, които обхващат около 90% от територията на еврообщността, политиката за развитие на селските райони и селското стопанство е от жизнено важно значение за Европа. Земеделието и горското стопанство са основните видове земеползване в селските райони и като такива играят важна роля за селските общини като основа за тяхната икономика.
След двете вълни на разширяване на ЕС през 2004 и 2007 г. общият брой на земеделските производители в 27-те членки на съюза надхвърли 15 милиона, а земеделската земя – 185 милиона хектара.
Земеделието у нас, в унисон с ЕС, също е отрасъл с изключителна важност, особено за селските райони на България, доколкото осигурява доходи на повече от 1,4 милиона души, заети в сектора временно или постоянно. Според последните данни на Националния статистически институт (НСИ), през първото тримесечие на настоящата година заетите в аграрния сектор на българската икономика са 17,3 на сто от общия брой заети лица, като се наблюдава „преливане“ на капацитет от индустрията към земеделието и услугите.
Заедно с хранителната промишленост, аграрният сектор генерира около 25% от Брутния вътрешен продукт (БВП) на България.
Относителният дял на земеделието и горите в общия доход, генериран в българската икономика през последните години, обаче, намалява от 18,8% през 1998 г. на 10,9% през 2004 г. и на 4% през първото тримесечие на 2009 г., както сочат данните на НСИ. Намаляването на дяла на земеделието и горите в брутната добавена стойност (БДС) се дължи основно на бавния и неустойчив растеж в сектора, който е резултат от бавния процес на преструктурирането му, както и твърде бързия темп на развитие на националната икономика в последните години преди кризата.
Въпреки отчетената важност на земеделието, то се затвърждава като високо рискова икономическа дейност, което, в съчетание с ниската рентабилност, дължаща се отчасти на преобладаващо малкия и среден размер на стопанствата, не стимулира устойчивото развитие на този вид дейност.
С влизането ни в Европейската общност, както и с въздействието на световната финансова и икономическа криза върху родната икономика, се очертават някои общовалидни проблеми и тенденции в селскостопанския сектор. България трябваше да приведе административните структури, отговорни за земеделието, според европейските изисквания, да се стартират възможно най-бързо процесите по комасация на земята и да се уедрят стопанствата, както и същите да се модернизират, за да отговорят на европейските норми и новите предизвикателства. С настъпването на кризата, обаче, това значително се утежни. Затрудни се финансирането на текущата дейност на селските стопани, които пострадаха сериозно от замразяването на кредитирането, забавянето на субсидиите заради отчетени нередности в документацията и липсата на собствени средства, както и постоянните проблеми с полагащите се държавни доплащания. Допълнително напрежение в сектора се причинява от разрояването на десетки браншови организации, които защитават интересите на отделни лица или малки групи, но не и на производителите от отделните клонове на селското стопанство.
Като се има предвид по-горното, могат да се очертаят следните проблеми в българското земеделие, които трябва да бъдат решени максимално бързо:
-достъп до финансиране
-усъвършенстване на административната машина и отстраняване на противоречията в нормативните актове, регламентиращи дейността на стопаните, от една страна, и дейността на администрацията, от друга; постигане на повече прозрачност при работата на административните структури
-изменения и адаптиране на редица законодателни актове
-комасация
-модернизация
-отговор на климатичните промени
-ограничаване на сивата икономика в земеделието
-изготвяне и пускане в експлоатация на идентификационната система за животните с оглед разрешение от Европейската комисия за изплащане на субсидии на глава животно
-усъвършенстване системата за регистриране на земеделските площи с оглед избягване на дублирането
-постигане на равнопоставеност на българските фермери със стопаните от старите страни членки в ЕС
-баланс на вноса на традиционни за българия продукти и подкрепа на местното производство
-изграждане на адекватна система от браншови организации и включването им в разработването на националната аграрна политика
-изграждане на инфраструктура в селските райони на страната.
Така очертаните проблеми на българското селско стопанство изискват сериозна работа и осъществяването на редица кардинални реформи, при това – в условията на земеделска криза в цяла Европа и очертаващата се тенденция за намаляване на директните субсидии, което бе предложено от бъдещото шведско председателство на ЕС.
На първо време, с оглед на кризата и продължителното й въздействие върху реалния сектор, акцент трябва да бъде поставен върху достъпа до финансиране, прозрачност и адекватност на администрацията, комасацията, модернизацията на стопанствата, законодателните промени, както и системите за идентификация и регистриране на обработваемите площи и пасища. Дори и работата на следващото правителство да се съсредоточи основно върху тези проблеми, то реформите тряба да бъдат осъществявани бързо и със замах, за да се реализират промените в рамките на един мандат и да се пристъпи към следващото ниво – формирането на качествено и конкурентоспособно българско селско стопанство.
В случая, традиционно „земеделски ориентираните“ БСП и ДПС значително изостават от Синята коалиция по идеи за промени в близко бъдеще, както и систематизация на проблемите и степенуването им. Именно нейна е и най-изчерпателната секторна програма за реформи в селското стопанство, но е спорно доколко е възможно така подготвена тя да бъде реално, на 100% изпълнена за един мандат поради сложността на поставените задачи.
Голяма част от предложенията във всички платформи пък звучат твърде общо, на места са дори неясни, не носят никакво послание. Освен това, политиците си поставят размити цели, ориентирани към по-далечното бъдеще, а най-важните и спешни реформи остават малко по-встрани от техния фокус.
Общото между програмите на БСП, ДПС, ГЕРБ, Синята коалиция и Лидер – Новото време е защитата доходите на земеделските стопани и осигуряване на достъп до финансиране в условията на криза, постигане на равнопоставеност в ЕС, баланс на вноса на традиционни за България продукти и подкрепа за традиционни и стратегически отрасли, създаване на ефективна система за професионално обучение и развитие на кадрите за сектора, реализиране на Програмата за развитие на селските райони и „правилното“ прилагане на Общата селскостопанска политика (ОСП) на ЕС, както и ефективното усвояване на европейските фондове.
Макар и последното да е широко застъпено като антикризисна мярка и сигурен финансов ресурс за българските земеделци, казусът САПАРД, поуките от него, мерките за наблюдение на проектите, прозрачността при усвояването на европейските пари, фактът, че Брюксел ни наблюдава доста по-строго и начините да си върнем доверието на Европа, просто отсъстват.
По-краткосрочните цели и проблеми за разрешаване, като например създаването на работеща идентификационна система за животните, прозрачността, корупцията и злоупотребите, отстраняването на някои противоречия в законодателството, почти не са поставени на дневен ред. Донякъде, изключение от правилото е платформата на ГЕРБ, която предлага създаването на гаранционен фонд за подкрепа на земеделски производители и гарантира пускането в експлоатация на идентификационната система за животните (без установен краен срок за това), както и идеята на Синята коалиция да се премахнат политическите назначения на административния състав. Платформата на НДСВ пък не предлага нищо конкретно, засягащо земеделието, а по-скоро периферни за сектора реформи, като например намаляването данъка върху дохода на едноличните търговци, някои решения за екосредата, създаване на Агенция по безопасността на храните. Подобни мерки са включени и в програмата на ГЕРБ.
Става ясно, че от по-горе изброените проблеми и спънки за развитието на родното земеделие политическите партии покриват средно около половината от тях. Въпреки изобилието от идеи и предложения, програмите се отличават най-общо с липсата на конкретика по отношение разрешаването на трудностите и осъществяването на реформите, не отговарят точно и ясно на въпроса „Как?“, макар и добре очертаните спънки за развитието и нужди на сектора.
Не се отчита влиянието на климатичните промени върху българското селско стопанство – тема така широко обсъждана в Европа напоследък. Проблемът за земеделската инфраструктура също не е фиксиран като такъв. Изненадващо, той е отразен по-цялостно в програмата на партия Лидер, насочена предимно към индустриалния сектор от икономиката.
„Изчистването“ на земеделското законодателство от противоречия и адаптирането му към новите предизвикателства също е пропуснато от партиите, които обичайно подкрепят селското стопанство. Те по-скоро се обръщат към проблемите на българското село като цяло и реализацията на Програмата за развитие на селските райони (ПРСР), което също не е маловажен проблем, предвид отражението на икономическата криза върху по-бедните селски региони в цяла Европа. Но не гарантират бъдещето на малките и средни стопани и производители, не конкретизират какви условия и възможности за модернизация и уедряване на стопанствата ще им бъдат създадени, за да изпълнят европейските изисквания и да запазят поминъка си. Само се маркира желанието на партиите да подпомогнат по-дребните стопани и да облагородят изоставащите селски райони чрез прилагането на ПРСР.
Спасяването на малките и средни ферми може да се каже, че е тема-табу за българските политици. Избягването й, обаче, няма да спомогне за умилостивяването на Европейската комисия и постигането на поредна отсрочка на дейностите по привеждане на фермите в европейски вид. Това се превръща в реална заплаха над половин милион българи да останат без препитание.
Въпреки че земеделието е сектор, осигуряващ традиционно висока заетост, не е посочен конкретен инструментариум за запазване прехраната на селскостопанските работници и за ограничаване злоупотребите от страна на фермерите с работната ръка (сивия сектор в селското стопанство), особено в активния сезон. Последното е ключов проблем не само за земеделието, но и за всчики останали браншове. Встрани от фокуса на политиците остава и ангажирането на младите към земеделието, на определени рискови социални групи, които биха могли да намерят своя поминък в лицето на селското стопанство, проблемите с пустеещата обработваема земя, както и възможностите за нейното пълноценно усвояване.
Българските партии имат доста ясна визия за проблемите на селскостопанския сектор, но бягат от конкретни отговори за сметка на дефинирането на цели и задачи и, особено – обещания. Видна е проевропейската им ориентация и желанието за съдействие за усвояване на европейските ресурси, но за постигането на конкурентоспособно българско земеделие като че ли е по-важно да се очертаят пропуските в досегашната политика и да се пренасочат усилията първо към подобряване на средата, а едва след това – към по-грандиозните реформи. Защото постигането на равнопоставеност на българските фермери в ЕС не е въпрос само на членство, а и на покриване на определени норми, от които сме все още твърде далеч. Това донякъде бе причинено от мудните и противоречиви действия на администрацията, затова е добре цялостната земеделска реформа да започне от бюрократичната машина и законодателството, да се решат проблемите със собствеността и удребняването (вместо уедряването) на земята, да се навакса забавянето по Програмата за развитие на селските райони, както и да се забързат промените в краткосрочен план с цел осигуряване на по-стабилен европейски ресурс, особено в условията на икономическа криза.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *