Скиделски: Призракът на световната стагнация

Робърт Скиделски епочетен професор по политическа икономика в Университета Уоруик, член на Британската академия за история и икономика и на британската Камара на лордовете, в The Project Syndicate.

Един призрак броди из хазните и централните банки на Запада – призракът на световната стагнация. Какво става, ако устойчивото възстановяване от икономическата депресия от 2008-2013 г. е невъзможно? Какво става, ако източниците на икономически растеж са пресъхнали – не временно, а за постоянно?

Песимизмът и съмненията не идват от марксистите, които винаги са търсели издайнически признаци за колапс на капитализма, а от самото сърце на капиталистическата мисъл: Лари Съмърс, секретар на Министерството на финансите при бившия президент на САЩ Бил Клинтън и главен икономист на почти всичко на Wall Street в един или друг момент.

Накратко Съмърс смята, че ако очакваната доходност от инвестициите пада, лихвените проценти трябва да се понижават със същия темп. Но лихвените проценти не могат да паднат под нулата. Така очакваната доходност може да намалее до нива по-малки от цените на заемите.

Повечето икономисти са съгласни, че това може да се случи в разгара на кризата. Но на теория централните банки избегнаха подобно развитие, включвайки печатниците на пари. Съмърс обаче счита, че стагнацията в икономиката е започнала 15-20 години преди кризата от 2008 г.

И наистина лихвените проценти падат в този период по-бавно отколкото се понижава очакваната доходност от новите инвестиции. Дори в така наречените години на бум, повечето западни икономики са движени не от нови инвестиции, а от балони на активите, основаващи се на все по-неустойчив ливъридж.

В обобщение стагнацията е съдбата на всички икономики, които разчитат само на частни инвестиции, за да запълнят пропастта между доходите и потреблението. Докато капиталът расте, очакваната възвращаемост на новите инвестиции пада към нулата.

Но това не означава, че инвестициите ще спрат. При елиминиране на риска, те могат да продължат да движат икономиката, поне временно. Тук идва моментът за намесата на държавата с публичните инвестиционни програми. Като се има в предвид размерът на свободната трудова сила и близките до нула лихвени нива по дълга, това е моментът държавата да се заеме с възстановяването на инфраструктурата.

Реално Съмърс съживява аргументите на американския икономист Алвин Хансен, който през 1938 г. прогнозира, че поради забавяне на ръста на населението и съответен спад на търсенето на капитали, светът е изправен пред структурна безработица и стагнация за десетилетия напред.

Продължителният икономически бум, който идва след Втората световна война, изглежда развенчава теориите на Хансен. На практика обаче неговите аргументи остават в сила. Той просто не отчита ефектите на конфликта и множеството по-малки войни след него, плюс студената война. В Съединените щати военните разходи възлизат на средно 10% от БВП през 50-те и 60 -те години на XX век.

А прирастът на населението е стимулиран от войната и масовата имиграция в САЩ и Западна Европа. Нови пазари за износ и частни инвестиционни възможности пък се откриват в развиващите се страни. Повечето западни правителства осъществяват широкомащабни граждански инвестиционни програми.

Тази смес от стимулиращи събития и политики създава условия за ускорен растеж на Запада, но така само се отлага денят, в който очакваната норма на възвращаемост на капитала би паднала под минималния лихвен процент.

Хансен счита, че новите технологични открития ще изискват по-малко капитал, отколкото в миналото. Това вече се случва. Докато компании като Kodak се нуждаят от огромна инфраструктура, то Instagram и Facebook използват много по-малко ресурси и работна сила.

Какво следва от това? Човешката раса се е оказала много успешна в миналото в поддържането на недостиг на капитал, главно чрез разрушителни войни. Не може да се изключи прибягването до това решение и в бъдеще.

Някои нови изобретения, като системи за автомобили със самостоятелно шофиране, ще изискват сериозни капиталови инвестиции в нови видове пътища. Възможно е обаче, повечето от новите инвестиции да се осъществяват с държавни субсидии.

Но човек трябва да види световна стагнация като възможност, а не като заплаха. Класическите икономисти на XIX век са гледали напред към това, което се нарича „устойчиво състояние“, когато, по думите на Джон Стюарт Мил, “ борбата да се катериш нагоре… стъпквайки, смачквайки, удряйки мръсно и тъпчейки по петите на другите“ вече няма да бъде необходима.

Ако точката на истинската „пълна инвестиция“ – когато предлагането на капитал се увеличава до ниво, в което нетната възвращаемост на стойността на самия капитал е нулева и покрива само замяната на активите – бъде достигната, то човешката раса ще реши икономическите си проблеми. След нея капиталът ще се превръща в изобилие от повече свободно време.

Ако това се случи, ние ще бъдем на прага на един нов свят, някои биха казали: Раят на Земята. Но можем да бъдем сигурни в едно нещо – нашите лидери ще направят всичко възможно, това никога да не се случи.