Угасналото българско гражданство

Което е още една илюстрация за особеностите на националния ни характер.
 
Вчера кабинетът прие стратегия за подкрепа на неправителствените организации – един документ, който цели да създаде условия за повече прозрачност и контрол и да стимулира по-добрите връзки между фондациите и институциите. Намерение похвално, макар и закъсняло с близо две десетилетия.
Какво успя и какво не успя да постигне през това време гражданското общество и ще помогне ли натрупаният опит за по-ярко и по-смислено присъствие на Третия сектор в обществения живот? Въпросите, свързани с тази много обширна тема, никога не са били в центъра на публичните дебати. Допускам, че и след приемането на стратегията това няма да се промени. Поради няколко основни причини:
Проблемите, които (не) ни интересуват
Една от тях е свързана с генезиса на неправителствените организации. Те възникнаха и започнаха своята работа не защото гражданството успя да се самоорганизира, а защото се появи външно финансиране, което определи както кръга от интереси на фондациите, така и техните приоритети. Само по себе си това не е лошо – отнякъде трябваше да се започне.
В онези първи години след падането на Берлинската стена именно неправителствените организации, финансирани главно от САЩ, разработваха до голяма степен азбуката на демократичното поведение в едно общество, което не беше показало висок “защитен праг” по време на тоталитаризма.
След приемането на България в ЕС обаче, когато се предполагаше, че с еврочленството започва и демократизирането на страната, донорите се изтеглиха. В резултат от което голяма част от така организираната гражданска “активност” затихна или съвсем угасна. Поставям това понятие в кавички, защото затихналите функции на гражданството говорят ясно както за дефицит на гражданско съзнание, така и за имитативност и симулация, и дори за откровена готовност на някои от структурите да изпълняват поръчки, нямащи нищо общо с обществения интерес.
 

Гражданското общество под закрилата на първия гражданин на държавата

Общественият интерес в разбърканите години на така наречения преход, който именно тинк-танковете, фондациите и сдруженията трябваше да защитават, е свързан с екзистенциалните теми на модерното общество, неотделими от политиката и икономиката. Тези теми обаче никога не са интересували истински управляващата класа: а именно – създаването на нова институционална култура, съвместяването на свободата и солидарността, общественият морал, толерантността, етническият мир, достъпът до информация, правата на човека, свободата на словото и, разбира се, екологията.
Хаос, апатия и още нещо
В разбърканите години на така наречения преход нищо такова не се случи. Гражданското общество – с изключение на обичайните заподозрени – потъна в апатия. А най-сръчните неправителствени организации се прислониха под патерналистичното покровителство на единствения сигурен донор – държавата.
Още миналата година Българският център за нестопанско право изготви анализ, в който изследва изразходването на държавни пари за гражданския сектор през последното десетилетие. Резултатите от това изследване са красноречиви: хаос, липса на правила и фаворизиране на едни организации за сметка на други.
Стратегията, приета вчера от кабинета, има амбицията да се справи с всички тези проблеми. Познайте как! Като създаде Съвет за развитие на гражданския сектор, който ще бъде наблюдаван от първия гражданин на държавата – Бойко Борисов. Което е още една илюстрация за особеностите на българския национален характер. И диагноза за актуалното състояние на гражданското общество в България.

 
 Еми  Барух, Дойче веле