Газова криза: Епизод пореден

Нов конфликт, този път тристранен (Русия-Украйна-ЕС), отново реално застрашава газовите доставки за Европа. Ябълката на раздора: украинската газопреносна мрежа и предстоящите ремонти. Това отново отваря главата „Газова криза“, за която (не) бяхме напълно уверени, че няма да се повтори.
Русия се уплаши, че Европейският съюз ще настъпи на „нейна“ територия и че страната ще загуби влиянието си на първа „газова“ сила. Затова побърза да неутрализира „неприятелския акт“, както нарече ангажимента на Брюксел да финансира модернизацията на украинските тръби, и е готова да зашлеви поредния газов шамар на половин Европа, държавите от които са почти 100% зависими от руските доставки.
Кога от Москва могат по монополистически да ни врътнат кранчето – това още не е ясно. Може да се случи всеки момент. Утре. След месец. Следващият януари. Решението е тяхно, трябва им само повод да го изпълнят на практика.
На руска страна застана и италианският енергиен гигант „Ени“, чийто шеф Паоло Скарони заяви, че всеки план за модернизация без участието на доставчика е загуба на време и на пари.
Неговото изказване не е лишено от логика – който плаща – той поръчва музиката, а Украйна в крайна сметка „наследи“ тръбите от неотдавнашното си съветско минало. Само че не е съвсем въпросът в газовата инфраструктура и грижата за нейното изправно състояние. Конфликтът е по-скоро борба за установяване на контрол и зависимост, демонстрация на политическа сила и установяване сфери на влияние.
Източна Европа е смятана за традиционно „руска“ територия, имайки предвид тоталитарните режими, съсредоточени в тази част от Стария континент, както и обвързаността на икономиките преди 1989 г. Европейският съюз, от своя страна, има нужда от разширяване на пазара, а и на стратегическите територии, за да се превърне в основен икономически опонент на САЩ. Така еврообщността се насочи на изток в търсене на нови партньори.
Сблъсъкът на силите е неизбежен. Европа се въоръжи политически и финансово. Русия няма нужда от оръжия, защото притежава основното такова – природният газ.
Синьото гориво, както се оказа, стои в основата на производството и икономиката, видяхме го и ние самите през януари. А каква по-добра демонстрация на сила от това да удариш противника в слабото му място, след което да изчакаш крайния резултат и постигането на компромис? Поне доколкото е възможен такъв. И при следващия „гаф“ – старата песен на нов глас.
Газовите конфликти датират от началото на 90-те години, след разпадането на СССР. Русия не можа да се примири, че е загубила стратегически територии и че след години властване на Изтока, в Украйна съвсем скоро ще се настани Западът, който ще „заграби“ най-значителната инфраструктура.
Украйна не можа да приеме, че след като вече не е част от соцблока, а самостоятелна държава, ще трябва да си плаща за доставяния газ.
Москва не можа да се примири, че влиянието й в Украйна бавно, но сигурно отслабва и вече не може да упражнява пряк контрол върху украинската газова инфраструктура.
Киев пък усети къде му е силата и от позицията си на „газов“ посредник успява добре да манипулира и братушките, и напиращия на изток ЕС.
Русия няма да приеме, че Европа един ден ще се „настани“ в Украйна и дори вече се подготвя за този момент. Украйна придобива все по-голяма увереност, че „контролира положението“.
Русия, обаче, не може безкрайно да манипулираЕС сенергийните доставки, защото именноеврообщността е един от основните пазари на федерацията. Украйна също няма как вечно да „контролира положението“, защото когато дойде времето да се присъедини към ЕС, няма да може да затваря мрежата си с идеята да постигне конкретни икономически, политически и „газови“ отстъпки.
Ясно е, че „газовата война“ скоро няма да приключи и циклично ще се повтаря. Много е възможно дори да се задълбочава заради все по-голямата оскъдица на природни ресурси и намаляването на добивите заради изчерпването на находищата.
Ясно е също, че Европа все още няма готов план за алтернатива за страните от източната половина на континента, защото големите проекти за газопроводи, заобикалящи територията на Русия, все още се бавят.
Войната между Москва и Брюксел се вихри и по въпроса за строителството на новите тръби. ЕС иска даизгради газопроводи, които да заобикалят територията на Руската федерация, привличайки на своя страна прикаспийските републики като основни доставчици. Русия, от своя страна, вече успя да сключи договор за доставка на синьо гориво с Азербайджан, което буквално обезсмисля и без това несигурното строителство на „Набуко“.
Според слуховете подобна сделка Кремъл готви и с Туркменистан. А затвърждаването партньорството на Москва с държавите от Средна Азия поставя Европа в шах и мат, тъй като съюзът губи основните си бъдещи доставчици на природен газ. Така Москва лесно може да победи „конкуренцията“ и да се запази като „газова“ сила номер 1.
Не е ясно кога точно ще бъдат пуснати „Южен поток“ и „Бургас-Александруполис“, които, обаче, са толерирани от Русия и в никакъв случай не биха намалили завимостта на Европа от руските газови доставки. Единственият плюс на тръбите е, че заобикалят „проблемното звено“ по връзката – Украйна.
Друга алтернатива за Балканите и близките до полуострова държави е доставката на втечнен газ от Алжир и Египет през Гърция, но и този вариант изисква изграждането на липсващата инфраструктура.
Наскоро се заговори и за продължение на „Син поток“, което да минава през наша територия, но дали и този проект ще бъде осъществен? Вероятно, но не днес или утре, нито след година.
България пък се надява скоро да се свърже към газовата мрежа на Гърция, Турция и Румъния, за да си осигури резервен вариант на доставки при евентуална повторна криза. Кога ще се случи свързването – също не е много ясно, не се знае и защо никой нищо не е направил в последните близо 20 години, в които такива връзки можеха да бъдат осъществени десетки, дори стотици пъти.
Демонстрациите на „газова“ мощ няма да спрат до януари 2009 г. Или пак ще мръзнем на -20 градуса през зимата, или предприятията ни ще „замръзнат“ заради липсата на алтернатива, или и двете. България не намеривариант за цели 20 години заради немарливост от страна на държавната администрация. Европа“търси“ такъв, борейки се с интересите и предпочитанията на една или друга държава.
И какво от това? Факт, че по-голяма част от ЕС – страните от Централна и Източна Европа – се нуждаят от спешно решение извън всякакви политически и лични интереси. И че милиони хора не могат да чакат до безкрайност неясни срокове с имагинерен край 2012, 2014, 2015 или незнайно коя година. Защото повторение на януари 2009 г. ни чака скоро. Така една втора от Европа се превръща в жертва на икономическия интерес, вечната конкуренция Изток срещу Запад и разпределението на сфери на влияние. Омагьосан кръг, от който трябва да бъде намерен скорошен изход.

Миглена Иванова, expert.bg