Лобизмът в България

В съвременните социалнополитически, културни и икономически реалности има няколко начина за говорене за лобизъм в България. Медиите са основният начин. Те заемат челната позиция. В публичното пространство постоянно се говори за лобита и за лобиране по всевъзможни поводи -синдикати лобират пред правителството за равнището на доходи и заплати, журналисти и публични личности лобират в медиите по даден проблем, формирайки по този начин определено обществено мнение, мощни икономически лобита ефективно защитават своите частни интереси в крупни приватизационни сделки, в диалог с държавата. Многозначна е употребата на лобистката лексика в българските медии. В едни случаи тя е с позитивно съдържание, в други – при това доста по-често, с лобизъм се свързват корупционните практики и тъмните страни от икономическите „игри“. След медиите идва ред на политиците. Те свързват лобизма с политически прагматизъм, с опити за прагматични обяснения на това, което се случва в българската политика. Лобистката лексика при политиците отразява прагматичната им ориентация към по – ефективни технологии за реализиране на едни или други цели. Политическото виждане за лобизма е различно при управляващите и опозицията. Представителите на управляващото мнозинство използват лобистката лексика в стремежа си да демонстрират, че техните лобистки усилия са в полза на България и в синхрон с позитивните процеси на нейната европейска интеграция. Докато опозиционни лидери и депутати говорят за лобиране освен в позитивен смисъл (че те също лобират по свой начин за просперитета на нашата държава), много по-често употребяват лобистката лексика с негативен привкус, отправяйки критични обвинения за недостатъчна публичност и дори корупция в действията на правителството във връзка с „близки до властта“ бизнескръгове и лобита. В момента ситуацията е точно такава и в интерес на истината обществото не трябва да допуска само две партии във властта, винаги трябва да има силна опозицията, защото по този начин се поддържа определено ниво, което не позволява своеволия на определени публични личности. Но да не се отклоняваме от темата и да продължим с научното виждане за лобизма. То все повече ще набира скорост в контекста на извличане на позитиви от членството на България в Европейския съюз, което членство може би ще се окаже абсолютен минус за цялото общество,но само времето ще покаже какво ще се случи. У нас се лобира – това е ясно за всички. Медиите ежедневно ни занимават с едни или други лобита, с различни форми на натиск върху институциите, в частност върху избрани политици и назначени чиновници по повод вземането на определени управленски решения – закони и подзаконови актове. Свидетели сме на различни лобистки дейности, макар да няма закон за лобизма и професия „лобист“. В резултат на липсата на този закон, естествено, нямаме и регистрирани фирми или представители на граждански организации, които да лобират регламентирано по различни въпроси в полза на държавата или граждански права извън и вътре в страната ни. От 1997 година до този момент,от различните правителства на власт са дадени, по груби сметки, повече от 300 милиона лева на външни фирми, за да извършват лобистка дейност в полза на уж нашенски интереси. Едно от „най-великите“ плащания с такава цел бе извършено от човека, който поради биография и произход е популярен сред обществото със солидно политическо влияние в целия свят – Симеон Сакскобурготски. Питаме се защо толкова ентусиазирано и енергично се лобира днес? Защото процесът на вземане на решения става все по-сложен, проблемите за решаване – все по-комплексни. А кои точно са лобистите в България, какво представлява самият организъм на лобиране? Това са посредници, наети от съответните клиенти срещу заплащане, за осъществяване на лобистки услуги. Става въпрос за специалисти от различни професии, извършващи мониторинг на парламентарната и правителствената дейност, изготвящи предложения за решения, анализи, препоръки и всичко останало единствено и само в полза на клиента. По – просто казано става дума за юристи, икономисти, консултанти, политици, PR специалисти. Тук отново всичко се прави в полза на частния интерес, но някак си на по – ниско ниво. Следващата фаза прераства към преките лобисти. Или това са представителите на едрия бизнес или групи със специални интереси, които директно, пряко без никакви посредници общуват с депутати и министри в защита на своите частни интереси. По-горе споменах за въвеждането на закон за лобиране, които все още не е приет, но дано това стане. Защото може би при преките лобисти има най – голяма вероятност за зараждане на корупция по високите етажи на властта. Което от своя страна защитава личния интерес на определена фигура в обществото, но е в ущърб на масите. В заключение извеждам някои изводи за българския случай в сферата на лобирането. Много са нашенските уродливи социални практики като: „приятелски кръгове“, “братовчеди“, “обръчи от фирми“ и пр., които общественото мение в България свързва с лобизъм. Други неправомерни дейности като „купуване на гласове“, “покупка на депутати“, ходатайстване, корупция и др., също се асоцират за лобиране. Но всъщност това не е лобиране, а по-скоро олигархия, организирана престъпност. Лобирането е необходима дейност в условията на капитализъм, когато е легална и не ощетява обществения интерес ( в определена степен, защото няма как да не се ощети обществото). Въпросът, който е актуален за България е не в това дали лобизмът е полезен или вреден, а в това какъв модел на лобиране да бъде избран. Дали олигархичен, основаващ се на олигархичния тип капитализъм ( където тесен кръг от хора ще се възползват от законодателството) или друг, цивилизован, европейски модел, в който чрез ефективно държавно регулиране да се даде относително равен шанс на разнообразни обществени интереси да намерят свое представителство и защита чрез управленски решения. Особеностите на българската национална политическа култура като манталитет, нрави и състояние на обществения морал се отразяват и върху маниерите за лобиране в България. В България, макар и пълноправен член на Европейския съюз, съществува огромен проблем с корупцията, належащи са спешни мерки за нейното ограничаване. Говоренето напоследък за нуждата от закон за лобизма не бива да прикрива проблема с корупцията. В нашата страна се чувства сериозен дефицит на морал в политиката. Приети са множество етични кодекси за регулация на поведението на политици и администратори. Има парламентарни комисии по проблемите на борбата с корупцията, конфликта на интересите и парламентарната етика. Но имат ли тези кодекси етично действие? Въпросът е по-скоро реторичен!

И все пак, да не забравяме, че политиците са тези които вземат решения, а лобистите само се опитват да им повлияят!

Aлександър Терзиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *