САЩ и Русия – поле за съвместна работа
Кризата дисциплинира. Не е само съвпадение, че първата среща между президентите Медведев и Обама е организирана успоредно с форума на Г-20 в Лондон. Тъкмо идването на финансовата криза потуши миналата есен очерталата се вече конфронтация между Русия и САЩ.
Фалитът на „Леман брадърс“ изведе Барак Обама на победната финална права от президентската надпревара в САЩ. Смяната на администрацията във Вашингтон наред с осъзнаването, че Русия е зависима от американската икономика не само при влизане в криза, но и при излизане от нея, принудиха Москва да преразгледа фундаменталните на пръв поглед „поуки от август“ и да уточни своите приоритети.
Както знаем (от стара съветска песен – б. р.), първа грижа днес са самолетите – впрочем, тъкмо обратното . . . Досущ пролетен празник, в руско-американските отношения е дошло разведряване.
Лондонската среща ще е първа и кратка, а затова и особено приятна. Вероятно ще стартира процес на преговори за стратегическите оръжия. Пролетно съживяване се очаква и на други площи от занемареното поле на контрола върху въоръженията – от противоракетната отбрана до обикновените въоръжени сили в Европа.
САЩ ще се присъединят към започнатия от Кремъл разговор за „архитектурата на европейската сигурност“ – самата му неконкретност може би ще е удобна за обсъждане на деликатни въпроси, от Арктика до Грузия. След изстрелите в Кавказ вече е напълно очевидно, че има за какво да се говори.
Проблемите, рязко повишили напрежението в руско-американските връзки миналото лято, за щастие вече не са толкова остри. На преден план в дневния ред на глобалната сигурност виждаме теми, които може да съдействат за сближаване между Москва и Вашингтон – Афганистан, Иран, отчасти Северна Корея.
От страна на САЩ не липсват изявления, че в стабилизирането на Афганистан е желателно да се включат регионални играчи, а в решаването на иранския ядрен проблем – водещи световни държави. В отговор Москва изпраща сигнали, че е готова за сътрудничество и по двете направления. В Москва и в Хага една след друга протичат конференции за Афганистан и въпреки очевидната конкуренция сред миротворците става ясно, че се борят срещу един и същ противник.
Очевидно е и нещо друго. Сътрудничеството между Русия и САЩ/НАТО по афганистанските въпроси има определени граници. Москва разширява възможностите за транзит през нейна територия, но САЩ развиват вече железопътни превози от Рига до Централна Азия и ще се стремят да не зависят твърде много от северния маршрут.
Същевременно Русия – става дума за закриването на базата на САЩ „Манас“ в Киргизстан – отправя и сигнал, че отношенията на други държави с нейни съюзници в региона оттук нататък ще трябва да минават през Москва. Вашингтон чу сигнала, но няма намерение да признае Русия за регионален хегемон.
САЩ по-скоро ще си намерят друга база в близост до Афганистан, отколкото да приемат ролята на руски субарендатор. Крайно мъгляви са перспективите за сътрудничество по въпроса, който най-много тревожи Москва – борбата срещу афганистанското производство на хероин и опиум, залели с наркотична вълна руските градове. Още по-трудна ще е съвместната работа, свързана с Иран. Ясно е, че в американско-иранските отношения наближава развръзка.
Поне теоретично е възможно Вашингтон и Техеран да се споразумеят за нормализация на двустранните отношения и съответно да договорят параметрите на евентуален компромис за иранската ядрена програма. Абстрактно погледнато, този вариант, напомнящ пробива в отношенията между САЩ и Китай през 1971-1972 г., ще отговаря на геополитическите интереси и на двете страни.
Той рязко би засилил позициите на САЩ в Близкия и Средния изток, би укрепил ролята на Иран като регионална сила и заедно с това би създал рамки за прагматично сътрудничество между двете държави. Подобен неочакван завой в политиката на САЩ едва ли ще зарадва особено Москва (а също така Тел Авив, Рияд, Кайро и много други съюзници на Вашингтон).
Впрочем, условията за исторически компромис между САЩ и Иран днес са доста по-неблагоприятни, отколкото ситуацията в американско-китайските отношения от самото начало на 70-те. Затова пък са много повече шансовете един неуспех на Обама като миротворец да засили позициите на онези кръгове в САЩ и в Израел, според които само употребата на сила би осуетила опитите на Иран да се сдобие с ядрено оръжие.
Часовникът във Вашингтон наистина тиктака по-бавно, отколкото в Тел Авив, но е ясно, че тъкмо Барак Обама ще трябва да вземе решение какво да се прави, ако Иран не склони да ограничи ядрената си програма и да я постави под международен контрол. Ако преговорите се провалят и САЩ започнат военна операция срещу Иран, това ще разтърси системата от международни отношения още по-силно, отколкото войната в Ирак. В Русия никой не бива да се радва, че този трус ще означава и неизбежни загуби за САЩ. Една нова война в Средния изток ще предизвика турбулентна вълна, която здраво ще удари и Русия. Как да постъпим?
Москва естествено няма възможност да поеме в случая с Иран роля, аналогична на тази, която играе Пекин в Пхенян – Иран във всяко отношение съвсем не е КНДР. Освен това, Москва разбира, че дори едно частично нормализиране на иранско-американските отношения ще отвори вратите на Иран за транснационалните корпорации и ще проправи пътя на иранския газ към Европа – ето и основните резерви за осъществяване на проекта „Набуко“.
Налага се прогнозата, че руско-американското сътрудничество по иранското направление, както и по афганистанското, ще върви предпазливо и в ограничен размер. Разликата е, че иранската ситуация ще изисква решения в обозрима перспектива – 12 до 24 месеца.
Засега Москва все още има време, за да склони влиятелните групировки в Техеран (според това как ще завършат президентските избори в Иран през юни) да сключат компромис с международната общност по ядрената програма на страната.
Готовността на иранците за компромис на свой ред може да засили позициите на онези вашингтонски среди, които клонят към споразумение с Иран – ако бъде гарантиран сигурен контрол върху спазването му. Въпросът е дали Москва е готова да тласка Иран към споразумение не само на думи, но, ако се наложи, и с дела – тоест със санкции.
Отговорът на този въпрос, а също и това как Вашингтон ще отговори на въпросите, които най-силно тревожат Русия (НАТО, ПРО, Кавказ и т. н.), пряко ще зависи от способността на Русия и САЩ да съгласуват базовите си позиции и да разработят общ подход към най-важните предизвикателства за международната сигурност, събрани днес в пространството от Палестина до Пакистан.
Независимо от явните разногласия и противоречия, работата би трябвало да започне още днес. За разлика от икономическата криза, при военната жертвите се броят другояче.
Дмитрий Тренин, „Ведомости“